Нареди на служителите си да му приготвят лодка. Крепостта се изпълни с горчиви стенания. Когато всички самураи оттеглиха молбите си и Мунехару се почувства по-спокоен, неговият по-голям брат Гесшо дойде да говори с него.
— Чух всичко, което каза — започна той. — Но няма нужда да умираш ти. Нека аз заема твоето място.
— Ти си монах, братко, а аз — пълководец. Оценявам това, което ми предлагаш, но не мога да позволя на никого да стори това вместо мене.
— Аз бях най-възрастният от синовете и на мен се падаше да стана продължител на родовото име. Вместо това предпочетох да положа свети обети и оставих теб на мястото, което самият аз трябваше да заема. Днес, когато ще трябва да си направиш сепуку, вече не виждам причина да скъпя остатъка от живота си.
— Каквото и да кажеш — отвърна Мунехару, — няма да позволя ти или който и да било друг да си направи сепуку вместо мене.
Мунехару отхвърли молбата на Гесшо, но му позволи да го придружи в лодката. Сега вече се чувстваше напълно спокоен. Повика оръженосците си и им нареди да му приготвят светлосиньо тържествено кимоно, в което да посрещне смъртта си.
— И ми донесете четка и мастило — добави той, като се сети, че иска да напише писмо на съпругата и сина си.
Часът на коня бързо наближаваше. Всяка капка питейна вода се пестеше, за да спаси живота на хората в крепостта, но днес Мунехару нареди да му донесат едно пълно ведро, за да измие тялото си от нечистотията, натрупала се през четиридесетте дни на обсадата.
Колко приятно бе това затишие в боя. Слънцето невинно се изкачи посред небето. Нямаше никакъв вятър и цветът на обградилата крепостта мътна вода оставаше все така тъмен.
Вълничките, които се плискаха тихо о крепостните стени, блестяха на слънцето и от време на време в тишината се чуваше вика на бяла чапла.
На Жабешкия нос от отсрещната страна се вдигна червено знаменце — знак, че времето е дошло. Мунехару рязко се изправи. Някой между служителите му неволно изхлипа. Военачалникът, сякаш внезапно оглушал, бързо се запъти в посока към крепостните стени.
Греблото очерта дълга криволица по водата. Лодката возеше петима души — Мунехару, Гесшо и трима служители. Хората в крепостта — мъже, жени и деца — до един се бяха струпали по стените и покривите. Не изпращаха Мунехару с викове, а само сключваха ръце в молитва и бършеха сълзите от очите си.
Лодката тихо премина по повърхността на езерото. Щом се обърна, Гесшо осъзна, че Такамацу вече е останала доста надалеч зад тях. Бяха вече по средата на пътя между крепостта и Жабешкия нос.
— Спрете — нареди Мунехару на гребеца.
Без нито дума човекът издърпа веслото. Не стана нужда да чакат дълго.
Щом лодката им напусна крепостта, друга потегли от Жабешкия нос. В нея седеше мъжът, който Хидейоши пращаше като свидетел — Хорио Мосуке. На носа бе закрепено червено знаменце, а дъното на лодката беше покрито червен килим.
Докато чакаше приближаването на Мосукевата лодка, тази, която носеше облечения в предсмъртното си одеяние Мунехару, леко се клатеше по вълните. Водата бе спокойна. Околните планини също стояха притихнали. Единственият шум бе звукът от греблото на приближаващия съд.
Мунехару се обърна с лице към стана на рода Мори на връх Ивасаки и се поклони. Благодареше им вътрешно за дългогодишното покровителство, на което се бе радвал. Впери поглед в знамето на своя господар и очите му се напълниха със сълзи.
— В тази лодка ли е предводителят на защитниците на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару? — попита Мосуке.
— Точно така — отвърна любезно военачалникът. — Аз съм Шимидзу Мунехару. Дошъл съм, както предвижда споразумението за мир, да си направя сепуку.
— Имам да ви кажа още нещо. Моля, почакайте за малко — помоли Мосуке. — Приближете още лодката — нареди той на служителя, който държеше веслото в Мунехаровия съд.
Страните на лодките леко се блъснаха една в друга.
След това Мосуке заговори с тържествен глас:
— Имам за вас послание от господаря Хидейоши. Без да бяхте приели молбата ни, мирът щеше да е невъзможен. Дългата обсада трябва да ви е изтощила. Господарят моли да приемете тези дарове като малък израз на неговото уважение. Не се тревожете, ако слънцето напредне. Моля ви да се сбогувате с живота спокойно, когато вие желаете.
От едната лодка в другата бяха прехвърлени буренце с най-добро саке и голям брой изискани ястия.
Лицето на Мунехару просветна от радост.
— Това е неочаквано за мен. Щом такова е желанието на господаря Хидейоши, с удоволствие ще опитам от блюдата.
Взе си от сакето и наля чаши на спътниците си.
— Сигурно понеже от доста време не бях пил такова хубаво саке, но сега се чувствам малко пиян. Извинете невъзпитаността ми, генерал Хорио, но бих искал да изиграя и един последен танц.