Досан от дълго време подпомагаше с пари Хачисука и приятелството им бе здраво. Немислимо е Короку да не знае що за човек е Досан или пък да не е научил за предателството и жестокостите му. И все пак се беше вплел в борбата между баща и син. Колкото и пъти да премисляше всичко това, Хийоши не можеше да се съгласи да вземе участие в него. На този свят има хиляди слепци. Нима Короку може да е един от най-слепите? Отвращението му нарастваше все повече и сега всичко, което искаше, бе да избяга надалеч.
Към края на десетия месец Хийоши излезе от странноприемницата да продава както обикновено стоката си. На ъгъла на една от задните улици случайно зърна Хикоджу, с ярко почервенял от сухия вятър нос. Майсторът на лъкове се доближи до него и пъхна в ръката му писмо.
— След като прочетеш това, сдъвчи го и го изплюй в реката — предупреди той.
После, като се престори, че не го познава. Хикоджу се извърна надясно, а Хийоши се отдалечи в другата посока. Знаеше, че писмото е от Шичинай. Безпокойството не го беше напуснало и сърцето му почна да бие силно. „Трябва да се махна далеч от тези хора“, осъзна момчето. Безброй пъти беше обмислял това, ала бягството в крайна сметка беше по-опасно от това да остане. Беше сам в странноприемницата, но със сигурност предполагаше, че всичко, което прави от излизането до завръщането си там, е постоянно наблюдавано. Навярно и самите съгледвачи биват на свой ред следени. Всички са обвързани един за друг като звена на верига. „Изглежда, като че наистина се готвим да направим нещо“, заключи той и настроението му се помрачи. Може и неговата неохота да иде от боязливост, но не може да убеди сам себе си, че трябва да стане безогледен саботьор, който да обърква хората, да предизвиква смут и да превърне града в пъкъл.
Изгубил бе всякакво уважение към Короку. Не искаше да служи на Досан, нито пък да има нещо общо с Йошитацу. Ако ще бъде съюзник някому, то това ще са хората от града. На тях, и особено на родителите с техните деца, съчувстваше изцяло. Те винаги са главните жертви на войната. Беше твърде неспокоен, за да прочете веднага писмото.
Както вървеше и надаваше обичайния си вик; „Игли! Игли от столицата!“, умишлено се насочи постепенно към една странична уличка в жилищен квартал, където нямаше да бъде видян. После се спря край малка рекичка.
— По дяволите, няма откъде да премина! — възкликна той с нарочно висок глас. Имаше късмет. Наоколо не се виждаше никой. За всеки случай все пак се обърна към рекичката и докато се облекчаваше, се огледа и провери околността. После спокойно извади писмото от гънките на дрехата си и зачете:
Довечера, ако вятърът иде от юг или от запад, ела в Часа на кучето в гората зад храма Джодзаиджи. Ако вятърът е от север или изобщо спре, стой настрана.
Свърши с четенето, накъса писмото на парченца, сви ги на топче и го сдъвка в безформена маса.
— Хей, продавача на игли!
Стреснат, Хийоши не намери време да изплюе хартията в реката. Стисна парчето в свития си юмрук.
— Кой вика?
— Ела насам. Искаме да си купим малко игли.
Наоколо не се виждаше никой и Хийоши не можеше да познае откъде идва гласът.
— Насам, продавачо!
Отвъд пътя имаше насип, а над него — двойни кирпичени стени. В стената се отвори вратичка от сплетени клони и един млад слуга подаде глава навън. Хийоши отвърна колебливо. Всяко самурайско жилище в този квартал трябва да е на служител на рода Сайто. На коя от двете половини, обаче? Ако тук живее човек на Досан, няма за какво да се тревожи, но ако онзи е на страната на Йошитацу, нещата може да вземат много лош обрат.
— Един човек тук ще иска малко игли.
Безпокойството на Хийоши нарасна, но нямаше избор.
— Благодаря — рече той с половин уста.
Като тръгна след слугата, мина през плетената врата и зави покрай един изкуствен хълм, разположен, изглежда, в задната градина на дома. Къщата навярно принадлежеше на важен служител. Встрани от главната сграда стояха множество пристройки. Хийоши забави ход и се завъзхищава на величествеността на строежа и подредбата на камъните и изкуствените поточета. Кой на едно такова място би поискал да си купи игли от него? Според думите на слугата навярно е човек от семейството на собственика, но това просто не е възможно. В дом с такъв внушителен вид надали господарката или дъщеря й ще си купуват иглите сами. А и при всички случаи няма никаква причина да викат някой, който продава стоката си с викане по улицата.