— Изкачете се по северния склон на Тенодзан и заемете върха му. Ако врагът ви нападне, дръжте се до последно. Това място е много важно.
Трябва да се каже, че Мицухиде наистина бе съобразителен. Заповедите и действията му винаги бяха навременни; никога не пропускаше възможността да нанесе удар. При все това по същото време хората на Хидейоши, които вече бяха стигнали до Хиросе на южния склон, също се намираха на планината.
Но беше тъмно като в рог и мнозина от войниците изобщо не познаваха тази местност.
— Тук има някаква пътека нагоре.
— Не, оттам не можеш да минеш.
— Ами! Мисля, че мога.
— Този път не е верен. Точно пред нас има една отвесна скала.
Вървяха по извития път в подножието и бързаха да намерят откъде се стига до върха.
Пътеката бе стръмна и още не се беше съмнало. Понеже знаеха, че са между свои, мъжете тръгнаха безразборно един след друг, без всеки да се държи за собственото си поделение. Просто бързаха запъхтени към върха. Изведнъж, тъкмо когато мислеха, че вече са го наближили, бяха изненадани от внезапен пушечен залп.
Стрелбата идваше от хората на Акечи начело с Мацуда Тародзаемон. После стана ясно, че седемстотинте мъже в неговия отряд били разделени на две половини. Войниците на Хорио Мосуке, Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню се бяха надпреварвали да стигнат първи до върха, докато само Хорио Кютаро нареди на своята дружина да заеме кръстопътя северно от подножието. Като се разположиха в полите на планината, те опитаха нещо съвсем друго — да прекъснат пътя за отстъпление на противника.
Както може да се очаква, страничното нападение изненада отряда на Мацуда. Самият Тародзаемон се оказа право пред погледа на враговете си. Сблъсъкът бе много по-яростен от онзи на върха. Разпръснати между боровете и големите камъни по склона, войниците се бяха вкопчили един в друг на живот и смърт. Пушките само им пречеха и битката се водеше главно с копия, дълги мечове и алебарди.
Няколко вкопчени една в друга двойки паднаха надолу от скалите. Други бяха пронизани отзад, докато се боричкаха с някой неприятел. Освен това наблизо имаше отряди стрелци и свистенето на стрелите и екотът на пушките се смесваха постоянно с останалия шум от битката. Вън всеки случай най-гръмки бяха бойните викове на шест или седемстотинте души. Те сякаш не идваха просто от гърлата, а от цялото същество на тези мъже и като че дори извираха от косата и порите по телата им.
Първият пристъп беше отблъснат. В това време слънцето започна да излиза над хоризонта. За първи път от много дни насам се показаха синьо небе и малки бели облаци. Цикадите сякаш бяха онемели от това рядко слънчево време. Наместо тяхната песен планината се тресеше от войнишките бойни възгласи. Склоновете много бързо се осеяха с окървавени трупове. На едно място се виждаше самотно изоставено мъртво тяло, докато на друго две или три лежаха проснати накуп едно върху друго. Тази гледка даде нов подтик на войниците. Стъпвайки по труповете на своите убити другари, те сякаш преминаха отвъд живота и смъртта. Това важеше както за бойците от отряда на Хори, така и за тези на Акечи.
Положението на върха оставаше неясно, но и тук победата можеше бързо да премине в поражение. В хода на боя виковете на отряда на Мацуда изведнъж промениха звука си и заприличаха на шума, който разплаканото дете издава между две изхлипвания. Започваше да ги обзема отчаяние.
— Какво е станало?
— Защо отстъпваме? Не се давайте!
Тези сърдити викове на някои от хората на Мацуда бяха предизвикани от объркването на другарите им. И те обаче скоро побягнаха към подножието на планината като пометени от лавина. Предводителят Мацуда Тародзаемон бе ударен от куршум и сега неговите оръженосци пред очите на всички го изнасяха от полето на битката.
— Нападайте! Посечете ги!
Голяма част от отряда на Хори се спусна в преследване на врага, но Кютаро се опита да спре хората и с пълен глас се провикна:
— Не ги преследвайте!
В този миг на възбуда обаче беше прекалено трудно да удържи войниците. Както можеше да се очаква, отрядът на Мацуда се понесе надолу по планината като мътен поток. Не получиха подкрепления, а и куршум улучи предводителя им. Нямаха избор, освен да бягат.
По численост отрядът на Хори не можеше и да се мери с този на Акечи. Сега, когато нямаха пред какво да се спрат и им се струваше, че сражението е приключило, те се спуснаха бясно по склона и бяха пометени от един отряд, който връхлетя отгоре им от стръмнината над тях. Точно както се боеше Кютаро, тази част от хората му, която допреди малко преследваше врага надолу, сега се оказа притисната от две страни. Последва страхотен сблъсък.