— Почакай за малко тук — каза слугата и го остави в един ъгъл на градината.
Двуетажна постройка с грапаво измазани стени, доста отдалечена от главната къща, привлече вниманието на Хийоши. Първият етаж изглежда беше кабинет, а вторият — библиотека.
— Доведох човека, господарю Мицухиде — извика младият слуга.
Мицухиде се появи на един квадратен прозорец, много напомнящ отвор на бойница. Беше млад мъж на двадесет и три-двадесет и четири години, с бледа кожа и умен поглед. Хванал в ръка няколко книги, той подаде глава през прозореца.
— Ще сляза долу. Заведи го на терасата — каза той и се изгуби вътре.
Хийоши вдигна поглед и за първи път забеляза, че докато стоеше до реката и четеше писмото, някой през стената може да го е видял. Сега бе сигурен, че са го наблюдавате, че този Мицухиде е заподозрял нещо и сега ще го разпитва. Ако, помисли си, не излезе с някоя история, ще загази. Тъкмо когато подготвяше своите обяснения, младият слуга му махна с думите:
— Племенникът на господаря иде, така че изчакай до терасата. И внимавай как ще се държиш.
Хийоши коленичи на известно разстояние от терасата и сведе поглед. След малко, когато никой не излезе навън, вдигна очи. Броят на книгите в дома го удиви. Бяха навсякъде — върху и около писалището и лавиците, както и в другите стаи на първия и втория етаж. „Дали господарят или племенникът му, помисли си, но някой тук изглежда е доста учен.“ За Хийоши книгите бяха рядко зрелище. След като се огледа, забеляза още две неща — между водоравните греди на скелета на постройката висеше чудесно бойно копие, а в една ниша в стената стоеше подпрян мускет.
Най-сетне мъжът влезе в стаята и седна безшумно пред писалището. Подпрял брадичката си с ръка, той се загледа вперено в Хийоши, сякаш се съсредоточаваше върху някой китайски йероглиф в книга.
— Здравей, ти там.
— Аз продавам игли — рече Хийоши. — Ще пожелаете ли да си купите малко игли, господине?
Мицухиде кимна.
— Да, да. Но първо има нещо, което искам да те питам. Да продаваш игли ли си тук или да шпионираш?
— Да продавам игли, разбира се.
— Е, кажи ми, тогава, какво те доведе на улицата в квартал като този?
— Мислех, че мога да мина по-напряко.
— Лъжеш — Мицухиде се извърна малко настрани. — Още щом те видях, можех да кажа, че си отколешен странник и пътуващ търговец. Значи трябва да имаш достатъчно ум да знаеш дали ще може да продадеш игли в самурайски дом или не.
— Продавал съм, макар и рядко…
— Предполагам, че рядко е било.
— Но все пак става.
— Е, нека за малко оставим това настрани. А какво четеше на такова пусто място като това?
— А?
— Извади крадешком лист хартия, като си мислеше, че няма никого наоколо. Но където има живот, навсякъде има очи. А също и нещата имат глас за тези, които могат да го чуят. Какво четеше?
— Четях писмо.
— Някаква тайна преписка?
— Четях писмо от майка си — каза Хийоши много сухо.
Мицухиде го изгледа изпитателно:
— Писмо от майка ти, така ли?
— Да.
— В такъв случай, дай ми да го видя. Според законите в крепостта, когато попаднеш на някой подозрителен, той трябва да бъде задържан и отведен в укреплението. Нека като доказателство видя писмото от майка ти или ще трябва да те предам на властите.
— Изядох го.
— Какво си направил?
— За жалост, след като го прочетох, го изядох, господине.
— Изяде го ли?
— Да, точно това направих — продължи с искрен тон Хийоши. — За мен, само с това, че е жива, майка ми е по-почитана от боговете или Будите. И ето защо…
Мицухиде нададе гръмогласен вик:
— Дръж си езика! Предполагам, че си го сдъвкал, понеже е било тайно известие. Само това вече те прави подозрителен!
— Не, не! Грешите! — заотрича Хийоши с махане на ръка. — Да получа писмо от майка си, на която съм по-благодарен, отколкото на боговете и Будите и накрая да си избърша с него носа и да го захвърля на улицата, където да бъде стъпкано под хорските нозе, би било безбожно и престъпно. Така мисля и имам този навик винаги да ги изяждам. Не ви лъжа. Естествено е някой така да тъгува за майка си, че да иска да погълне писмата, които идват от толкова далеч.
Мицухиде беше сигурен, че всичко е лъжа, но при все това пред него бе момче, което лъже много по-добре от мнозинството. И му съчувстваше, понеже сам бе оставил майка си далеч от дома.
„Макар това да е лъжа, тя не е користна. И макар да е глупост, дето бил изял писмото от майка си, сигурно е, че и този малък песоглавец трябва да има родители“, помисли си Мицухиде и в същия миг почувства съжаление към своя неизучен и недодялан противник в спора. Въпреки всичко, ако е оръдие на някой саботьор, този невеж и наивен младеж би могъл да бъде опасен като диво животно. Не е такъв, когото да изпратиш в крепостта, а би било недостойно да го убие на място. Помисли дали просто да не пусне Хийоши, но докато се опитваше да реши как да постъпи в случая, продължаваше да го наблюдава неотклонно.