Общото корито на Енмьоджи и Йодо бе доста широко, но преди да се влее в по-голямата река, Енмьоджи оставаше малко повече от поточе.
Ала след няколко дни проливен дъжд течението бе бързо. Стрелците на Акечи се появиха в тръстиката на северния бряг и започнаха да обстрелват редиците на Хидейоши, застанали отсреща на южния. В това време няколко дружини от тежковъоръжени мъже — копиеносци, отбрани воини на рода Акечи — сред пръски вода се опитаха да си проправят път на отсрещната страна.
— Пратете нашите копиеносци! — извика едни от военачалниците на Такаяма, докато се мяташе със скок на брега.
Тъй като реката бе тясна, възможностите на стрелците бяха твърде ограничени. Имаше опасност, докато предната редица презарежда оръжията си и задната излиза на нейно място, врагът внезапно да изскочи на брега и да се озове право между хората с техните пушки.
— Стрелците да отстъпят настрани! Не пречете на хората от предните редове!
Отрядът на Накагава вече беше приготвил и насочил напред копията си. Сега повечето войници направо замахнаха с тях от брега успоредно на водата.
Целеха се естествено в неприятелите, но вместо да опитват да ги пронижат, по-лесно бе просто да им попречат изобщо да се изкачат на брега. Сблъсъкът стана посред реката — копие срещу копието, копие срещу меча и дори копие срещу случайно грабнатото дърво. Мъжете се промушваха взаимно и падаха във водата.
Войниците с викове се вкопчваха един в друг и труповете, които се строполяваха долу, вдигаха високи пръски. Мътното течение се носеше покрай тях. Кръвта плуваше по водната повърхност и после реката я отнасяше надалеч.
Първият отряд начело с Накагава Себей вече бе отстъпил мястото си надолу по течението на войниците, предвождани от Такаяма Укон. Също като редицата от младежи, която през време на някой празник носи на раменете си свещената статуя и дружно надава своя вик, те тръгнаха напред и се провряха в самото сърце на битката.
Бързо прегазиха тръстиката на източния бряг и яростно се спуснаха посред неприятелите. Слънцето започна да клони към залез. Огненочервените облаци, озарени от вечерната светлина, хвърляха отблясъци върху черните купчинки от биещи се мъже.
Жестокото сражение продължи още час. Издръжливостта на отряда на Сайто направо смайваше. Точно когато изглеждаше, че вече са сразени, те се събираха наново и пак се хвърляха в боя. Застанали посред едно блато, отблъскваха пристъп след пристъп. При това не бяха единствени — почти всички дружини на Акечи се сражаваха със странно примирение пред смъртта и отчаяните викове на разгромената войска отекваха с горчивина, каквато навярно разкъсваше сега и гърдите на Мицухиде.
— Отстъпете, преди да са ни обкръжили! Назад! Назад!
Тревожният вик се поде бързо от отделните отряди. Тъжната вест като вятър достигна до другите две поделения на Акечи.
В средата на главната войска като резерва в битката стояха петте хиляди души, които сам Мицухиде предвождаше от Онбодзука. Вдясно имаше още четири хиляди, между които — две хиляди начело с Фуджита Денго.
Денго нареди да ударят големия барабан и мъжете се подредиха ветрилообразно, готови за битка. Застаналите отпред стрелци пуснаха своя смъртоносен облак от стрели с едно общо изсвистяване. Противникът веднага им отвърна с град от куршуми.
Нова заповед на Денго процепи въздуха, стрелците с лък се разпръснаха и на тяхно място застанаха тези с пушка. Без да изчакат и за миг разсейването на пелената от барутен дим, пред врага изникнаха бронирани войни с железни копия и се заеха със сеч да си пробиват път напред. Денго и неговите отбрани бойци разгромиха отряда на Хачия.
Мястото на победените бе заето от войници начело с Нобутака, които подновиха пристъпа и се спуснаха срещу силите на Акечи. Денго обаче разби и тях и ги обърна в бягство. Засега неговите отряди изглежда бяха лишени от достоен неприятел.
Проехтя барабанът на отряда на Фуджита. Родът сякаш даваше израз на своята гордост, че няма никой, който да се мери с него. Заплахата сега бе насочена към конните самураи, стълпили се в защитен пръстен около Нобутака. Те се раздвижиха объркано.
В същото време отрядът на Фуджита бе нападнат странично от петстотин мъже, които надаваха бойни викове, сякаш съставляват цяла армия.
Облаците още леко червенееха, но долу на земята вече се бе стъмнило. Денго сметна, че се е отдалечил прекалено много от своите и промени нарежданията си.
— Надясно! — заповяда той. — Завийте! Завийте колкото можете вдясно!