Намерението му беше целият отряд да се завърти и да се върне обратно при основната войска, с която после заедно да продължат сражението.
Но изведнъж отляво върху тях яростно връхлетя една дружина начело с Хори Кютаро. На Денго му се стори, че вражеските войници изведнъж са били избълвани някъде от самата земя.
Няма накъде да отстъпят, разбра веднага Денго, но нямаше също по какъв начин да пренареди в строй войниците си. Бойците на Хори със светкавична скорост отрязаха неговите хора от другарите им и започнаха да ги обграждат отвсякъде.
Пълководческото знаме на Нобутака плющеше все по-близо и по-близо до Денго.
Точно в този миг една група от петима конници, между които синът и по-младият брат на Денго, препусна изведнъж като черно ято напред и безстрашно се спусна срещу врага. Тъмнината се бе сгъстила. Вятърът понесе викове от борба на живот и смърт и небето се изпълни с мириса на кръв.
Отрядът на Нобутака се ползваше с името на най-силен между дружините на Хидейоши. Сега той беше подсилен с трите хиляди души, предвождани от Нива Нагахиде. Колкото и храбри и сърцати да бяха Денго и неговите бойци, те не можеха да разкъсат неприятелското обкръжение.
Самият Денго бе ранен на шест места. Накрая, след като се беше сражавал и носил на коня си твърде дълго време, той започна да изпада в несвяст. Изведнъж от мрака зад гърба му дойде глас.
Помисли си, че това е синът му и вдигна глава от гривата на коня. В същия този миг нещо го удари над лявото око. Усети го като паднала от небето звезда, която е улучила челото му.
— Остани на седлото! Дръж се за седлото! Подмина те стрела и сега имаш лека рана на челото.
— Кой е? Кой ме държи?
— Аз съм, Тодзо.
— А, братко. Какво стана с Исе Йосабуро?
— Вече го посякоха в битката.
— А Сува?
— Той също е мъртъв.
— И Денбей ли?
— Още е обкръжен от враговете. Сега дай да те отведа оттук. Облегни се напред на седлото.
Без да говори повече за съдбата на Денбей, Тодзо пое поводите на братовия си кон и бързо побягна през безпорядъка, встрани от битката.
Двата пътя
Унил вятър духаше между боровете, които растяха около стана на Мицухиде в Онбодзука. Завесата на шатрата се издуваше на вятъра като някаква голяма бяла птица, непрестанно плющеше и напяваше странна и тъжна песен на безпокойството.
— Йоджи! Йоджи! — извика Мицухиде.
— Да, господарю.
— Това вестоносец ли беше?
— Да, господарю.
— Защо не е дошъл право при мен?
— Известието му още не е потвърдено.
— И да не би някой друг да определя какво може и какво не може да стига до ушите ми? — попита раздразнен Мицухиде.
— Простете, господарю.
— Вземете се в ръце! Нима губите кураж при първия лош признак?
— Не, господарю. Но вече съм уверен, че ще умра.
— Наистина ли?
Изведнъж Мицухиде осъзна, че говори пискливо и снижи глас. После си помисли, че може би сам трябва да се вслуша в укора, който преди малко отправи към Йоджиро. Сега вятърът свистеше много по-самотно, отколкото през деня. Зад полегатия склон се простираха зеленчукови градини и ниви. На изток лежеше Куга Навате, на север — планини, на запад — река Енмьоджи. В мрака на бойното поле личаха единствено бледите и трептящи светлинки на звездите.
Минали бяха само три часа — от този на маймуната до втората половина на онзи на петела. В началото цялото поле бе покрито със знамената на Мицухиде. И къде бяха те сега? Всички прекършени. Слушаше имената на убитите, докато накрая не успя вече да следи броя им.
Всичко трая само три часа. Нямаше съмнение, че преди малко Йоджиро е получил още някоя лоша новина. Липсваше му вече смелост да я предаде на Мицухиде. Смъмрен от господаря си, той повторно слезе по хълма. Огледа се, облегна се отпаднал на ствола на едни от боровете и впери очи в звездите.
Някакъв конник се приближи до Йоджиро и спря пред него.
— Свой или враг?! — извика служителят, като насочи към непознатия копието, на което се бе подпирал досега при ходенето.
— Свой — отвърна ездачът и слезе от седлото.
Още по несигурната походка Йоджиро веднага разбра, че мъжът е тежко ранен. Приближи се до него и му подаде ръка за помощ.
— Гьобу! — възкликна той, като позна другаря си. — Дръж се здраво! Опри се на мене.
— Йоджиро, ти ли си? А къде е господарят Мицухиде?
— На върха на хълма.
— Още ли е там? Сега това място е опасно за него. Трябва веднага да се махне оттук.
Гьобу се приближи до Мицухиде и се просна по очи пред него.
— Цялата ни войска е разгромена. Мъртвите лежат на купища един върху друг; толкова много срещнаха славно смъртта през време на битката, че не мога да изредя имената им.