Сега пред коня на Мицухиде застанаха и други пълководци. Двамина вече се бяха сражавали в битката, но загрижени за сигурността на своя повелител, се бяха върнали в стана.
— Докато продължаваме да стоим тук — обади се единият — вражеските сили ще настъпват все по-близо и по-близо. Може да намерим края си право на това място. Трябва да пришпорим конете и колкото можем по-бързо да стигнем до Шорюджи.
Татеваки вече не се интересуваше от намеренията на своя господар. Нареди да надуят раковината и бързо даде заповед за отстъпление на север. Йоджиро и още един служител изоставиха конете си и тръгнаха пеш, като всеки хвана от едната страна юздата на коня на Мицухиде. Останалите войници и началниците им ги последваха. Но, точно както каза Татеваки, те не наброяваха повече от петстотин души.
Мияке Тобей бе началник на крепостта Шорюджи. И тук всичко вещаеше поражение и укреплението бе изпълнено с мрачно чувство на обреченост. Обитателите, заобиколени от мъждиви фенери, обсъждаха как да се спасят. Така и не намериха разумно решение. Дори Мицухиде разбра, че няма вече какво да се направи.
Стражите пред крепостта на няколко пъти предупреждаваха за приближаването на врага. Самите стени не бяха достатъчно здрави, за да устоят на напора на Хидейошевата войска. Когато преди няколко дни Мицухиде нареди да поправят крепостта Йодо, дори и тя бе заварена в такова състояние. Положението не беше много по-различно от това да започнеш да строиш бент, едва след като си чул шума от прииждащата вода.
Може би единственото, заради което в този миг Мицухиде не съжаляваше, беше, че голяма част от неговите пълководци и воини му остана вярна и в яростната битка те по затрогващ начин доказаха тази си вярност. В известен смисъл бе нелепо, че в рода Акечи — рода, който погуби своя собствен господар — имаше хора, все още готови да запазят докрай връзката между господар и служител. Мицухиде явно бе достоен за такава желязна преданост, каквато неговите самураи му показваха.
По тази причина, макар битката да не бе траяла повече от три часа, броят на убитите и ранените бе необикновено висок. По-късно се установи, че Акечи са дали повече от три хиляди жертви, докато отрядите на Хидейоши са загубили над три хиляди и триста. Броят на ранените бе безчетен. По това можеше да се съди за голямата дързост на хората на Акечи, която в никакъв случай не отстъпваше на тази на техния предводител. Предвид малочислеността на силите на Мицухиде — почти наполовина по-малко от тези на противника му — и неблагоприятното им разположение на полето на самата битка, неговото поражение не можеше с нищо да го посрами.
Беше краят на тринадесетия ден от шестия месец. Луната бе забулена от тънки облаци. Един-двама въоръжени конници яздеха отделно по-напред, а останалите ги следваха. Тринадесетте ездачи се движеха в разпръснат строй от северния бряг на река Йодо към Фушими.
Щом най-сетне навлязоха в една тясна клисура, която водеше дълбоко в планината, Мицухиде се извърна и попита Татеваки:
— Къде сме?
— Това е долината Окаме, господарю.
Върху Татеваки и хората, които го следваха, падаха светли петънца от процеждащата се между клоните лунна светлина.
— Мислите да минете северно от Монояма и после да излезете на пътя за Огурусу при храма Каншу ли? — попита Мицухиде.
— Точно така. Ако вървим все в тази посока и преди да се е съмнало стигнем колкото се може по-близо до Ямашина и Оцу, после няма да има от какво да се тревожим.
Внезапно Шинши Сакудзаемон спря своя кон малко пред този на Мицухиде и направи знак да млъкнат. Останалите ездачи също спряха. Без да прошепнат и дума, те само изпратиха с погледи Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро, които тръгнаха напред да разузнаят. Двамата спряха конете си до един поток и махнаха на мъжете по-назад да почакат. Останаха известно време така, заслушани в околността.
Да не би това да е вражеска засада?
Най-сетне по лицата им се изписа израз на облекчение. Останалите последваха знаците на Шигетомо и Санджуро и тихо тръгнаха отново напред. Луната и облаците висяха като окачени на среднощното небе. Колкото и крадешком да напредваха обаче, щом тръгнаха да изкачват склона, конете започнаха да събарят камъни или да стъпват по прогнили дървета и ехото дори на такива леки шумове събуди заспалите птици. При всеки звук Мицухиде и спътниците му спираха конете си на място.
След ужасното поражение те намериха убежище в крепостта Шорюджи и там си починаха. По-късно обсъдиха какво да направят. В крайна сметка единствената възможност се оказа да отстъпят към Сакамото. Всичките служители на Мицухиде настояха пред него за търпение. Господарят остави Мияке Тобей начело на крепостта и по здрач скришом излезе от портите й.