При тези думи на Шигетомо хората се подредиха наоколо и бързо приготвиха копията и извадиха сабите си.
— Проклетници!
С гръмък вик някой се метна в бамбуковия гъсталак. Нощната тишина бе прорязана от шум, подобен на дъжд от листа или може би на крясък на стадо маймуни.
— Шигетомо… Шигетомо… — прошепна Мицухиде.
— Тук съм, господарю.
— Шигетомо… — повтори раненият.
После заопипва наоколо си, сякаш търсеше ръцете, които го поддържат.
От гърдите му струеше кръв, очите тъмнееха и говореше с мъка.
— Ще ви превържа раната и ще ви дам лекарство. Потърпете още малко.
Мицухиде поклати глава в знак, че превръзката ще е излишна. После замърда с ръце, като че търсеше нещо.
— Какво има, господарю?
— Четка…
Шигетомо бързо извади лист, мастило и четка. Мицухиде пое с треперещи пръсти четката и погледна бялата хартия. Като разбра, че господарят му иска да напише своето предсмъртно стихотворение, Шигетомо усети някаква тежест в гърдите си. Трудно можеше да си представи как Мицухиде ще направи това тъкмо тук и сега. Почувствал пръста на предопределението, той се обърна към своя повелител:
— Не вадете сега четката, господарю. Оцу е съвсем близо и ако успеем да намерим пътя дотам, ще бъдете приет от господаря Мицухару. Дайте да ви превържа раната.
Шигетомо остави хартията на земята и се зае да развързва торбата си, но Мицухиде му махна рязко с ръка. После се подпря на лявата и се поизправи. Протегна десницата напред, стисна четката и с почти изумителна сигурност в движенията се зае да пише:
Ръката му обаче трепереше така, че навярно нямаше да успее да напише следващия стих. Подаде четката на Шигетомо.
— Допишете го.
Облегна се на скута на своя служител, вдигна глава към небето и за кратко време се загледа в луната. Когато лицето му се покри с мъртвешка бледност, дори по-бяла от тази на луната, заговори ясно и тихо. Довършваше стихотворението си:
Шигетомо остави четката и заплака. В това време Мицухиде извади своята къса сабя и си преряза гърлото. Сакудзаемон и Татеваки изтичаха стреснати назад и видяха станалото. Пристъпиха към мъртвото тяло на своя господар и заедно се пронизаха с остриетата на сабите си. Шест, осем, десет мъже последваха така Мицухиде по пътя към смъртта. След миг телата им се подредиха по земята като голямо кърваво цвете.
Йоджиро се бе втурнал в гъсталака да се сражава с разбойниците. Разтревожен, че може вече да са го убили, Муракоши го повика по име:
— Йоджиро, върни се! Йоджиро! Йоджиро!
Колкото и пъти обаче да викаше, другарят му не се обади повече. Муракоши също бе ранен на няколко места. Щом най-сетне успя да изпълзи вън от шубрака, видя точно до него да преминава сянката на някакъв мъж.
— А! Господарю Шигетомо!
— Санджуро!
— Как е Негово Височество?
— Издъхна.
— Не! — възкликна изненадан Санджуро. — И къде?
— Тук е, Санджуро — и Шигетомо посочи към главата на своя господар, която бе увил внимателно в парче плат и закачил на седлото си.
Извърна тъжно поглед настрани.
Санджуро скочи към коня. Стисна главата на Мицухиде и нададе дълъг, жалостен писък. Накрая попита:
— Какви бяха последните му думи?
— Съчини стихотворение, което започваше: „Няма два пътя — вярност и измяна“.
— Това ли е казал?
— При все че вдигна ръка против Нобунага, това не може да бъде съдено като вярност или измяна. И двамата с Нобунага са самураи и служеха на своя общ Император. След като се събужда от петдесет и пет годишния си сън, господарят разбира, че дори за него не е възможно да избегне похвалите и укорите на света. И след тези думи се самоуби.
— Разбирам.
Муракоши се тресеше от ридания и бършеше с юмрук сълзите от лицето си.
— Той нито послуша предупрежденията на господаря Тошимицу, нито се отказа да влезе при Ямадзаки в решителното сражение, въпреки неблагоприятното разположение и малката му войска — продължи той. — И това, понеже се е водил по Великия път. Така погледнато, да отстъпи от Ямадзаки щеше да е все едно да изостави Киото. Като разбирам какво е криел в сърцето си, не мога да се спра да плача.
— Макар и победен, той никога не остави Пътя и несъмнено е умрял уверен в себе си. Последните му стихове са негов свидетел пред небесата. Но сега вижте — ако губим време тук, онези разбойници ще се върнат и ще ни нападнат отново.
— Прав сте.
— Не успях да се погрижа сам за всичко тук. Оставих трупа на господаря обезглавен. Ще го погребете ли, за да не го открие никой?