Макар нито един от военачалниците да не бе склонен да му се подчини, всички знаеха, че никой друг човек не е общоприемлив за тях. Хидейоши замисли това сражение като погребална служба за Нобунага и събра всички да вземат участие в нея. Ако сега се оплачеха от надменното му отношение към тях, щяха само да се изложат на обвинение в себичност.
Нямаха време за почивка. Трябваше, както им бе наредено, веднага да се отправят към новите си цели. Щом се изправиха всички да си вървят, Хидейоши остана седнал на мястото си и само изпрати всеки с по едно мръдване на брадичката.
Хидейоши остана в храма Мии. През нощта на четиринадесети имаше нова голяма гръмотевична буря. Тлеещите останки на крепостта Сакамото угаснаха и през цялата нощ над черното като мастило езеро и над Шимейгатаке проблясваха белезникави светкавици.
С настъпването на утрото обаче небето се изчисти и отново дойде лятната жега. От главния стан в храма Мии се виждаше, как на източния бряг на езерото, откъм Адзучи, се издига гъст жълт дим.
— Адзучи гори!
При тази вест на стражите пълководците наизлязоха на терасата. Хидейоши и останалите заслониха очи с ръка.
— Господарят Нобуо, който се беше разположил на стан в Цучияма в Оми и господарят Гамо са се обединили и сутринта нападнаха Адзучи. Подпалиха и града, и крепостта — от вятъра всичко сега е потънало в пламъци. В Адзучи обаче нямаше останали вражески войници, тъй че сражение не последва.
Хидейоши можеше да си представи какво става в далечината.
— Нямало е причина да подпалват нищо — промърмори той недоволно. — Каквото и да е станало, господарите Нобуо и Гамо са постъпили прибързано.
Скоро обаче се успокои. Това, което Нобунага бе изграждал в продължение на половината от живота си, с цената на толкова време и жертви, заслужаваше да бъде оплаквано, но Хидейоши бе уверен, че много скоро — и със собствени сили — ще издигне крепост и град, дори по-величествени от тези.
В същото време от главната храмова порта пристигна още една група войници. Бяха се скупчили около някого, когото водеха при Хидейоши.
— Един селянин от Огурусу на име Чобей твърди, че е намерил главата на господаря Мицухиде.
Обичайно бе главата на вражески пълководец да бъде разглеждана много тържествено и с почит, така че Хидейоши нареди да поставят походното му столче пред главния храм. След малко седна там заедно с останалите военачалници и накара да извадят главата.
После тя бе изложена на показ при развалините на храма Хоно. Минал бе само половин месец, откакто знамената на Акечи се вдигнаха за битка сред бойните викове на техните войници.
Главата на Мицухиде бе поставена да напомня на жителите на столицата за станалото и те от сутрин до вечер се тълпяха около нея. Дори онези, които от самото начало се възпротивиха на измяната на Мицухиде, сега казваха по някоя молитва, а други хвърляха под гниещия череп цветя.
Заповедите на Хидейоши към жителите бяха прости и ясни. За него имаше само три правила: Работи старателно. Не върши престъпления. Злосторниците ще бъдат обезглавени.
Още не беше устроил същинска погребална служба за Нобунага; величествената церемония, която бе замислил, не можеше да се уреди само със силите на войската, а и нямаше да е редно той да бъде единственият й организатор. Огънят в столицата най-сетне беше угаснал, но искрите му се бяха пръснали по всички области.
Сега, когато и Нобунага, и Мицухиде бяха мъртви, съществуваше вероятността страната отново да се раздери на три дяла на влияние, както по времето преди Нобунага. По-лошо — разприте между родовете и съперничеството на военните господари, които преследваха всеки свои собствени цели, можеха да я върнат към безпорядъка от последните години на шогуната.
Хидейоши пренесе цялата си войска от храма Мии на флот от бойни кораби. Съдовете побраха всичко — от коне до позлатени паравани. Това стана на осемнадесето число — целта беше да се пренесат в Адзучи. По суша, покрай брега на езерото, друга войскова част също залъкатуши на изток. Вятърът издуваше платната и развяваше флаговете на редицата от кораби, които плаваха редом с напредващата по крайбрежието армия.
Адзучи обаче вече не беше нищо повече от пепелище и веднага щом пристигнаха, отрядите съвсем се обезсърчиха от гледката. Синьо-позлатените стени на града вече не съществуваха. Всички порти на външната крепост и извисените нагоре етажи на храма Сокен бяха изравнени със земята. Градът долу изглеждаше дори по-лошо от това. Дори бездомните кучета не можаха да изровят нищо руините, а свещениците от християнската църква само обикаляха наоколо с блуждаещи погледи.