— Матаичи! — провикна се. — Наблизо ли е Мицухару?
— Мисля, да, господине.
— Кажи му, че не искам да го притеснявам, но дали не би могъл да дойде тук за една минута.
— Да, господине — Матаичи побягна нанякъде.
Не след дълго Мицухару дойде от къщата, като вървеше с широки крачки. Беше по-млад от Мицухиде, може би на осемнадесет или деветнадесет. Той бе наследникът на господаря на дома, свещеника-мирянин Акечи Мицуясу и двамата с Мицухиде бяха братовчеди. Фамилното име на Мицухиде също беше Акечи. Живееше при своя чичо и прекарваше дните си в учение. Не че бе парично зависим от него — беше дошъл в Инабаяма, понеже домът му в провинциалната Ена бе твърде отдалечен от средищата на културата и политиката. Неговият вуйчо често казваше на сина си:
— Виж Мицухиде и вземи поучи малко.
Мицухиде бе сериозен учен. Още преди да дойде в Инабаяма, вече бе пътувал доста и беше обиколил страната от столицата до западните области. Стана спътник на странстващи майстори на меча, диреше знания, наблюдаваше събитията наоколо си и доброволно приемаше житейските изпитания. Щом реши да изучи огнестрелното оръжие, предприе нарочно пътуване до свободния град Сакай и впоследствие направи такъв голям принос за отбраната и военното устройство на Мино, че всички, като се започне от чичо му, го почитаха като гений на новата образованост.
— Какво мога да ти помогна, Мицухиде?
— С нищо, всъщност — тонът му беше почтителен.
— Какво има?
— Бих искал да направиш нещо за мен, ако го сметнеш за правилно.
Двамата мъже излязоха навън и като застанаха точно до Хийоши, заобсъждаха как да постъпят с него. След като чу от Мицухиде подробностите. Мицухару каза:
— За този никаквец ли говориш? — и изгледа пренебрежително Хийоши. — Ако го намираш подозрителен, предай го на Матаичи. Стига да го помъчат малко, да го понабият със счупен лък, и скоро ще проговори. Няма да е трудно.
— Не — Мицухиде погледна отново Хийоши. — Не мисля, че е от онези, които ще проговорят при подобни обстоятелства. А и някак ми е жал за него.
— Щом те е спечелил и те е накарал да го съжаляваш, малко вероятно е да го накараш да проговори. Дай ми го за четири-пет дни. Ще го заключа в килера. Скоро, щом огладнее, ще изпее цялата истина.
— Съжалявам, че те обезпокоих заради това — завърши Мицухиде.
— Да го завържа ли? — попита Матаичи и изви ръката на Хийоши.
— Почакай! — обади се момчето, като се опитваше да се освободи от хватката му. Погледна към Мицухиде и Мицухару. — Преди малко тъкмо казахте, че дори и да ме бият, няма да кажа истината. Трябва само да ме питате и аз ще ви кажа всичко. Дори и да не ме питате, пак! Няма да понеса да стоя заключен на тъмно място.
— Готов си да говориш ли?
— Да.
— Добре тогава. Аз ще те разпитвам — заяви Мицухару.
— Почвайте.
— Кажи ми за… — но самообладанието на Хийоши изглежда смущаваше Мицухару и той спря посред изречението, като промърмори: — Безполезно е! Този не е като другите. Чудя се дали не му липсва нещо тук. Навярно си играе с нас — и като погледна към Мицухиде, се засмя кисело.
Мицухиде обаче не се смееше. Той гледаше Хийоши с изражение на безпокойство. Мицухиде и Мицухару се редуваха да го разпитват, сякаш угаждаха на разглезено дете.
Хийоши се обади:
— Е, добре тогава. Ще ви кажа какво е замислено за тази вечер, но тъй като не съм част от тяхната банда и нямам нищо общо с тях, можете ли да ми гарантирате живота?
— При всички случаи. Да ти го отнемем няма да е кой знае какво геройство. И какво има да става?
— Ако вятърът позволи, довечера ще има голям пожар.
— Къде?
— Не знам точно, но ронините, които са отседнали в странноприемниците, го обсъждаха тайно. Довечера, ако вятърът е от юг или от запад, те ще се съберат в гората до Джодзаиджи, ще се разпръснат и ще подпалят града.
— Какво? — Мицухару зина. Мицухиде преглътна тежко, неспособен да приеме току-що чутото.
Без да обръща внимание на реакцията им на неговите думи, Хийоши се закле, че не знае нищо повече от това, което е чул да си шепнат случайно оказалите се негови съжители в странноприемницата ронини. Той самият искал само да разпродаде иглите си и колкото се може по-скоро да се върне у дома в Накамура, за да види лицето на майка си.