Хидейоши язди през нощта до към четвъртия час и без да бърза много, успя да измине разстояние от пет левги.
В полунощ групата пристигна в храма Санджуин. Хидейоши очакваше монасите да са съвсем изненадани, но за негово удивление, още щом отвори главната порта, видя вътрешността на храма ярко осветена от запалени фенери, а дворът напръскан с вода и старателно пометен.
— Някой трябва да е минал преди нас и да е предупредил за пристигането ми.
— Аз бях — обади се Сакичи.
— Ти ли?
— Да. Помислих, че сигурно ще спрете тук да починете и наредих на един младеж, който бяга много бързо, да изтича дотук и да предупреди да приготвят вечеря за петдесет души.
По-рано Сакичи беше послушник в храма Санджуин, но на дванадесетгодишна възраст Хидейоши го прие като оръженосец в крепостта Нагахама. Това стана преди осем години и оттогава той се бе превърнал в млад самурай. Имаше бърз ум и съобразяваше по-леко от повечето хора.
Призори на розово-светлосиньото небе се показаха очертанията на връх Ибуки. Не се чуваше нищо освен чуруликането на птичките. Росата още покриваше пътя, а мракът под дърветата не се беше разсеял.
Хидейоши имаше доволен вид. Знаеше, че с всяка стъпка се приближава към майката и съпругата си и сякаш не обръщаше внимание нито на стръмния наклон на пътя, нито на собствената си умора. Сега, докато слънцето постепенно огряваше връх Ибуки, колкото повече приближаваше Нишитани, толкова повече закопняваше той за прегръдката на майка си.
Колкото и да се катереха нагоре покрай река Адзура, те сякаш никога нямаше да стигнат до извора й. Тъкмо напротив — коритото се разшири и реката се разля в долина, толкова широка, та биха могли да не забележат, че са посред планината.
— Това е връх Канакусо — обяви монахът, който им служеше като водач и посочи едно голямо възвишение право пред тях.
Избърса потта от челото си. Слънцето се беше изкачило по средата на небосвода и лятната жега се засилваше.
Монахът отново тръгна напред по пътечката. След време тя се стесни дотолкова, че Хидейоши и служителите му трябваше да слязат от конете. Точно в същия миг останалите хора наоколо се спряха по местата си.
— Може да е врагът — заговориха те уплашени.
Хидейоши и неговият малък отряд току-що бяха превалили върха. Наоколо в далечината май че имаше разположена група войници. Те също изглеждаха изненадани и се изправиха заедно на крака. Единият като че даде някакви нареждания, докато останалите се разпръснаха в безпорядък наоколо.
— Може да са остатъци от противниковата войска — обади се някой. — Чух, че са стигнали в бягството си чак до Ибуки.
Това наистина бе възможно и стрелците с пушки незабавно изтичаха напред. Веднага се даде нареждане да се подготвят за битка, но двамата монаси, които водеха, повикаха хората да се върнат.
— Това не са неприятели. Просто от храма са пратили стража да пази околността. Не стреляйте.
После се обърнаха към далечния връх и посредством викове и ръкомахания се разбраха с другарите си.
След това войниците тръгнаха да слизат надолу по планината като търкалящи се по стръмнина камъни. Много скоро към тях изтича някакъв офицер с прикрепено на гърба знаме. Хидейоши разпозна в него служител от Нагахама.
Храмът Дайкичи не беше нещо повече от малко планинско светилище. При всеки дъжд покривът му течеше. При всяко духване на вятъра стените и подпорите се разлюляваха. Нене, заедно със свекърва си за която се грижеше, живееше в главния храм, а придворните дами — в монашеските килии. Дошлите по-късно служители от Нагахама си построиха наоколо малки колиби или отседнаха в къщи долу в селото. При тези трудни условия двеста души бяха прекарали повече от две седмици.
Когато новината за убийството на Нобунага стигна до Нагахама, от крепостта вече се виждаха предните отряди на войската на Акечи. Трудно беше да се реши какво да се прави. Нене написа писмото до своя съпруг в далечните западни области буквално в последната минута. Взе свекърва си, напусна крепостта и като остави всичко зад себе си, тръгна да търси убежище. Успя само да натовари на един кон малко дрехи за майката на Хидейоши и подаръците, които самият той бе получил от Нобунага.
В това положение Нене усети отговорността на тъжната и тежка женска участ. В отсъствието на Хидейоши тя бе отговорна за крепостта, трябваше да се грижи за възрастната му майка и да ръководи цялото домакинство. Сигурно с цялото си сърце е желаела да чуе от съпруга си една дума на похвала за добре свършената работа. Той обаче бе далеч, на бойното поле. Доскоро крепостта й предлагаше сигурност, но сега положението внезапно се оказа не по-различно, отколкото при похода в западните области — врагът ги заплашваше и тук.