— Не успях да ви уведомя навреме за станалото.
Думите й изглеждаха сдържани и без чувства в тях, но Хидейоши потреперваше от щастие, сякаш кръвта нахлува по цялото му тяло. Наместо да очаква успокоението на обикновената майчина нежност, той чувстваше, че строгите думи на майка му сега съдържат в себе си много по-голяма обич и му дават твърда опора за бъдещето.
После с подробности разказа за станалото след смъртта на Нобунага и за големите неща, които желае да постигне. Говореше просто, за да може възрастната му майка добре да го разбере.
Сега старицата за първи път заплака и после похвали сина си.
— Добре е, че само за няколко дни си се справил с Акечи. Душата на господаря Нобунага сега трябва да е спокойна и той няма да съжалява, задето те е удостоявал с привързаността си. За да бъда искрена, нямаше да ти позволя да останеш и една нощ тук, ако се беше върнал, без да си взел главата на Мицухиде.
— А и аз нямаше да мога да се изправя пред тебе, преди да съм свършил с това. Ето защо допреди два-три дни можех само упорито да се сражавам.
— Щом мога сега да те видя жив и здрав тук, значи сигурно пътя, по който си тръгнал, е в съзвучие с намеренията на боговете и будите. Е… Нене, ела и ти насам. Трябва заедно да благодарим на небето.
С тези думи старицата повторно се обърна към статуята на Канон. Дотогава Нене скромно стоеше настрани от Хидейоши и майка му. Щом свекърва й я повика обаче, тя бързо стана на крака и влезе в главното светилище.
Запали един фенер до олтара, върна се и за първи път седна редом със съпруга си. Тримата се поклониха заедно в посока към бледата светлина. След като Хидейоши вдигна глава и погледна към образа, се поклониха отново. На олтара някой бе поставил възпоменателна плочка с името на господаря Нобунага.
След като свършиха с това, майката на Хидейоши имаше вид, сякаш са вдигнали камък от сърцето й.
— Нене — повика тя тихо снаха си, — това момче тук обича хубавата баня. Дали са му приготвили всичко?
— Да. Помислих си, че това ще е най-добрата отмора за него и тъкмо сега прислугата приготвя ваната.
— Добре ще е поне да се измие от потта и праха. Между това ще отида до кухнята й ще ги накарам да сготвят някое от любимите му ястия.
И старицата остави двамата сами.
— Нене.
— Да?
— Предполагам, че и този път не ти е било лесно. При все че си имала грижа за толкова много неща обаче, си успяла да опазиш и майка ми. И за мен това беше главна грижа.
— Съпругата на един воин винаги е подготвена за подобни трудности. Нещата не бяха толкова зле.
— Наистина ли? Значи си разбрала, че нищо не носи такава радост, както да се огледаш наоколо и да видиш, че трудностите са вече зад тебе.
— Сега, когато виждам, че моят съпруг се е прибрал здрав у дома, разбирам какво искаш да кажеш.
На следващия ден се върнаха в Нагахама. Лъчите на утринното слънце се отразяваха в бялата мъгла. След река Адзуса пътят ставаше все по-тесен. Войниците слязоха и поведоха конете си за юздите.
По средата на пътуването срещнаха един офицер от крепостта, дошъл да съобщи за развитието на бойните действия.
— Писмото ви за наказанието, което получиха Акечи, беше разпратено до другите родове. Войската на господаря Иеясу, може би заради бързината, с която бе известена за станалото, сега се е върнала от Наруми в Хамамацу. Войската на господаря Кацуие от друга страна беше стигнала до границата с Оми, но изглежда вече е спряла настъплението си.
Хидейоши се усмихна, без да каже нищо и после почти на себе си промълви:
— Изглежда, този път и господарят Иеясу се е пообъркал малко. Това може да е оказало само косвено влияние, но страхът от Иеясу накара Мицухиде да разпръсне силите си. Колко ли са били раздразнени воините на Токугава, че се връщат, без да са влезли в битка!
На двадесет и пети, ден след като доведе майка си в Нагахама, Хидейоши тръгна за Мино.
Духовете в областта бяха раздвижени, но веднага след появата на войската му всичко се усмири. Първо, в знак на вярност към семейството на своя предишен господар, предаде на Нобутака крепостта Инабаяма. После спокойно зачака големия съвет в Кийосу, който трябваше да започне на двадесет и седмия ден от месеца.
Война с думи
Тази година Шибата Кацуие навършваше петдесет и две. Като военачалник бе преминал през много битки; като човек бе изпитал по житейския си път множество превратности. Беше от добро потекло и се бе издигнал в обществото; стоеше начело на могъща войска и беше надарен с телесно здраве. Никой не се съмняваше, че това е човекът на деня. Той самият с положителност вярваше в това. На четвъртия ден от шестия месец се разположи на стан при Уодзаки в Етчу. В мига, когато чу вестта за станалото в храма Хоно, си каза: „Сега е страшно важно какво ще направя. Трябва да го направя както подобава.“