Тази вечер угощението беше малко необичайно, тъй като се даваше след възпоменателна служба. Никой не прекали с пиенето. Въпреки това действието на сакето започна да се усеща, някои от гостите станаха от местата си, за да поговорят с друг, седнал далеч от тях и тук-там се дочуха смях и оживени разговори.
При Хидейоши се събра особено голямо число хора и чаши. Сега към тълпата се присъедини още един човек.
— Ще може ли една чаша? — помоли Сакума Генба.
Той бе получил големи похвали за ненадминатата си храброст в сраженията на север и се говореше, че никой враг не успявал да се срещне с него за втори път. Кацуие беше изключително привързан към този човек. Често го споменаваше в разговор като „моя Генба“ или „моя племенник“ и с гордост подробно разказваше за достойнствата му в битка.
Кацуие имаше много племенници, но кажеше ли „моя племенник“, можеше да има предвид само Генба.
Макар да беше само на двадесет и осем години, Генба държеше като военачалник на рода Шибата крепостта Ояма и разполагаше с област и звание, по които надали отстъпваше на големите пълководци, събрани край масата в залата.
— Ако обичате, Хидейоши — обади се Кацуие, — ще подадете ли чаша на този мой племенник?
Хидейоши се огледа, сякаш току-що е забелязал Генба.
— Племенник ли? — каза Хидейоши и се загледа в по-младия от него мъж. — А, за вас става дума.
Младежът със сигурност отговаряше на представата за герой, както всички го описваха — имаше едро телосложение, с което засенчваше дребния, слабоват на вид Хидейоши.
Генба обаче нямаше сипаничавото лице на чичо си. Кожата му бе светла, но със здрава руменина по нея. На пръв поглед изглеждаше, че има веждите на тигър и тялото на леопард.
Хидейоши подаде на мъжа една чаша.
— Ясно е защо господарят Кацуие има такива отлични младежи в рода си. Ето, вземете чаша.
Но Генба поклати глава.
— Щом ми предлагате чаша, ще искам онази голямата.
Въпросната чаша още съдържаше малко саке. Хидейоши без суетене я изпразни до дъно и извика:
— Някой да дойде да му налее.
Устието на покритата със златен лак бутилка допря ръба на яркочервената чаша. Макар съдът да се изпразни бързо, чашата още не се беше напълнила. Някой донесе още саке и доля от него догоре.
Младият хубавец присви очи, вдигна чашата към устните си и на един дъх я пресуши.
— Е, а вие?
— Аз нямам такава дарба като вашата — отвърна усмихнат Хидейоши.
Въпреки отказа Генба стана още по-настоятелен.
— Защо не искате да пиете?
— Не издържам на много саке.
— Какво!? Само малко.
— Ще пийна, но не много.
Генба се заля от смях. После каза на достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички:
— Със сигурност са верни слуховете, които сте чули. Господарят Хидейоши го бива да се извинява — той с положителност е скромен. Преди много време — повече от двадесет години — този човек бил най-прост слуга, който метял конски фъшкии и носел сандалите на господаря Нобунага. Достойно за уважение е, че не е забравил онези дни.
Изсмя се на собствената си безочливост. Останалите бяха стреснати. Бъбренето рязко спря и всички зашариха с погледи между все още седналия срещу Генба, Хидейоши и Кацуие.
За миг забравиха за чашите си и бързо изтрезняха. Хидейоши само гледаше към Генба и се усмихваше. Четиридесет и пет годишните му очи се бяха впили в двадесет и осем годишния младеж. Разликата помежду им не беше въпрос само на възраст. Животът, който Хидейоши бе водил през първите си двадесет и осем години и пътят, изминат от Генба през неговите, бяха напълно различни и като среда, и като опит. Генба приличаше на малко момче, което нищо не знае за трудностите на действителния свят. По тази причина той имаше славата не само на храбър, но и на надменен. Очевидно освен това беше и човек, който не проявява предпазливост на място, много по-опасно от всяко бойно поле — в стаята, където са се събрали първите хора на страната.
— Но, Хидейоши, има само едно нещо, което не ми понася. Не, чуйте. Имате ли уши да ме чуете?
Той вече викаше на Хидейоши без всякакво уважение. Изглежда наистина бе не толкова пиян, колкото нещо го глождеше отвътре. Хидейоши обаче го погледна точно както се гледа пиян човек и му заговори почти доброжелателно.
— Пил сте — каза той.
— Какво?!
Генба разклати силно глава и се изправи нагоре.