— Е, този път приемам, че вината е моя и ви моля да ми простите, но отсега нататък, чичо, избягвайте такива сложни замисли. Човек, който много се любува на хитрините си, може някой ден така да се оплете в тях, че после да не може да се измъкне повече.
— Какви ги говориш? Смяташ, че използвам прекалено много хитрости ли?
— Та това ви е направо навик.
— Ти… глупак такъв!
— Не само аз мисля така, чичо. Всички го говорят. „Господарят Кацуие прави хората подозрителни — никой не може да каже какво крои в момента“.
Кацуие млъкна и сбърчи гъстите си черни вежди.
От дълго време насам отношенията между чичото и племенника бяха много по-сърдечни от онези между господар и служител. Прекомерната близост обаче беше подронила уважението на по-младия към по-възрастния и сега то съвсем се губеше. Тази сутрин Кацуие трудно успяваше да прикрие израза на раздразнение по лицето си.
Към недоволството му се прибавяше и друго. Предишната нощ не беше успял и да мигне. След като нареди на Генба да нападне тръгналия си Хидейоши, Кацуие до сутринта остана да чака известие за това, какво е станало, с надеждата, че то ще разсее мрачното му настроение.
Когато обаче Генба се върна, той не донесе вестта, която чичо му така напрегнато очакваше.
— Покрай нас минаха само служителите на Хидейоши. Самия той не се видя никъде. Реших, че ще бъде само в наша вреда да нападаме тях и сега се връщам, без да има с какво да ви зарадвам.
Като се прибави към умората му от предната нощ, това съобщение направо хвърли Кацуие в отчаяние.
Сега, след като дори и Генба намери за какво да го укорява, не беше чудно, че тази сутрин се чувстваше потиснат.
Не можеше обаче да остава в подобно настроение. Днес се честваше поемането на властта от Самбоши. След закуска Кацуие си дремна и се изкъпа, а после за пореден път се премени в тежките тържествени дрехи и остави да вчешат косата му по подобаващ начин.
Не беше от хората, които дават на потиснатостта им да излезе наяве. Този ден небето беше покрито с облаци и времето бе дори по-влажно отпреди, но по пътя за крепостта Кийосу Кацуие, макар лицето му да лъщеше от пот, премина по-тържествено и гордо от кой да е от останалите гости.
Мъжете, които едва снощи с яростни изражения затягаха връзките на шлемовете си, пълзяха с копия и пушки в ръце през тревата и храсталака и дебнеха да отнемат живота на Хидейоши, сега се бяха построили в редица, накичени с придворни шапки и празнични кимона. Лъковете им бяха в калъфите си, копията и алебардите също стояха прибрани и сега редицата с най-невинен вид се точеше нагоре по пътя към укреплението.
Разбира се, натам бяха тръгнали хора не само от Шибата, но и от Нива, Такигава и всички останали родове. Единствените, които присъстваха на предишния ден, но сега ги нямаше, бяха онези на Хидейоши.
Такигава Кадзумасу осведоми Кацуие, че Кумохачи от ранни зори чака в крепостта като представител на Хидейоши.
— Каза, че Хидейоши няма да е в състояние да присъства днес на празненството заради болест и праща извиненията си на господаря Самбоши. Спомена освен това, се надява да може да се срещне и с вас, господарю. От известно време ви чака.
Кацуие ядно кимна. От една страна се ядосваше от това, че Хидейоши се прави на невеж относно цялата история, а от друга и той самият трябваше да се преструва на невинен. Прие да се срещне с Кумохачи и с нелюбезен тон му зададе поредица от въпроси. От какво точно се е разболял Хидейоши? Щом е решил снощи така внезапно да се върне у дома, защо не е предупредил Кацуие? Ако го беше направил, Кацуие сам щял да дойде и да се погрижи за всичко при отпътуването му. Изглежда обаче старият Кумохачи бе пооглушал и чуваше думите на Кацуие едва наполовина.
Каквото и да му говореше, възрастният човек явно не разбираше и всеки път повтаряше все стария си отговор. Като се увери, че все едно говори на въздуха, Кацуие не можа да не се подразни от наглостта, с която Хидейоши му е изпроводил за пратеник такъв слабоумен старец. Колкото и да се караше на човека, не получаваше никакъв отговор. Набрал вече достатъчно яд, той зададе на Кумохачи последния си въпрос:
— На колко всъщност сте години, пратенико?
— Точно така… прав сте.
— Питам ви за възрастта ви… На колко години сте?
— Правилно казвате.
— Какво?
На Кацуие му се стори, че направо го правят на глупак. Навря ядосаното си лице право в ухото на Кумохачи и изкрещя с глас, от който можеше да се напука огледало: