— Истината е, че господарят Мицухиде има ум и съобразителност далеч над обичайните за неговите години — той се възхищаваше от Мицухиде и почна да сипе хвалебствия за него. — Стои много над другите, не намираш ли? Господарят Мицухиде не е от тези, дето презират учеността и се хвалят колко тежко е въоръжението им, колко добре се справят с копието по време на езда или колко много души са посекли в еди-коя си битка. Колкото пъти съм надникнал в библиотеката, все е потънал в четене. И е също голям майстор на сабята и стратегията. Далеч ще стигне, това е сигурно.
Матаичи, горд, че говорят така добре за господаря му, също заприглася:
— Точно така е, както го казваш. Аз съм му слуга, откакто беше момче и няма по-добър господар от него. А също е добър син на майка си и дали учи тук или пътува из провинцията, никога не забравя да й пише.
— Често се случва, ако до двайсет и четири-двайсет и пет годишна възраст някой вече е проявил голяма смелост, става също и самохвалко, а ако е по-мековат — суетен — рече старецът. — Скоро забравя какво дължи на родителите си, като да се е родил в конюшня и почва да води живот само за себе си.
— Е, но спомни си, че той не е просто младеж от благородно потекло — отвърна Матаичи. — Има също и лют нрав, при все и да изглежда обратното. Макар рядко да се ядосва, когато се разяри, не може да го сдържи никой.
— Значи ако и да има вид на кротък, когато се ядоса…
— Точно така. Също като днес.
— Днес ли?
— Когато се случи нещо внезапно и почне да обмисля как е правилно да се постъпи, той винаги премерва нещата докрай. Щом вземе решение, все едно че се е срутил бент — веднага дава нареждания на братовчед си, господаря Мицухару.
— Така си е, той е водач — роден пълководец.
— Господарят Мицухару е много предан на господаря Мицухиде и доброволно следва това, което онзи му каже. Днес потегли в галоп към крепостта Сагияма.
— Какво мислиш, че става?
— Не знам.
— „Сгответе много ориз. Направете оризови топки за отрядите. Посред нощ може да има битка.“ — така каза господарят Мицухару, когато потегляше.
— Готвим се за нещо неочаквано, а?
— Ще се радвам, ако си останем с приготовленията, защото на чия страна би трябвало да се сражаваме в една битка между Сагияма и Инабаяма? При когото и да отидем, ще пращаме стрелите си срещу приятели и родственици.
— Е, може и да не се стигне до това. Изглежда, господарят Мицухиде като че ли е намислил план, с който да предотврати битката.
— Боговете са ми свидетели, че ще се моля за успеха му. Ако ни нападне съседният род, готов съм веднага да изляза да се бия с тях.
Навън се бе спуснала нощ. Небето беше смолисточерно. Вятърът проникваше в кухнята и огънят в грамадните печки издаваше леко боботене и ставаше по-ярък. Хийоши, все още седнал пред печките, усети мирис на изгорял ориз.
— Хей! Оризът изгаря! Оставяте ориза да изгори!
— Я се махай! — отвърна му прислужникът без дума за благодарност. След като загасиха огъня в печките, един от тях се покачи по стълба и прехвърли ориза в голямо корито. Всички, които не бяха заети с нещо друго, се захванаха да правят множество оризови топки. Хийоши работеше заедно с тях и мачкаше ориза на топки. Взе си няколко хапки, но никой сякаш не му обръщаше внимание. Почти като в унес, продължаваха да правят една след друга оризови топки, докато в същото време разговаряха помежду си.
— Изглежда, ще има битка, а?
— Не могат ли да се оправят без сражение?
Приготвяха храна за отрядите, но повечето се надяваха припасите да се окажат ненужни.
В Часа на кучето Мицухиде повика Матаичи, който излезе навън, но скоро се върна и извика:
— Продавачът! Къде е продавачът на игли?
Хийоши скочи на крака, като заоблизва оризовите зърна от пръстите си. Достатъчна му бе една крачка извън сградата, за да прецени скоростта на вятъра.
— Ела с мен. Господарят Мицухиде чака. И побързай.
Хийоши последва Матаичи и забеляза, че този си беше сложил леки доспехи, сякаш се готви да влиза в сражение. Момчето нямаше представа накъде отиват. Накрая излязоха от главната порта и разбра. Заобиколиха задната градина и минаха отпред. Пред портата ги чакаше някакъв човек на кон.
— Матаичи?
Мицухиде носеше същите дрехи, като през деня. Държеше в ръка поводите и под едната си мишница стискаше дълго копие.
— Да, господине.
— Продавачът на игли?
— Точно пред вас е.
— Избързайте двамата напред.
Като се обърна към Хийоши, Матаичи нареди:
— Ела, продавачо, да вървим.
Двамата пешаци се затичаха в непрогледната нощ. Мицухиде ги последва със същата скорост яздейки. Стигнаха до пресечката и той им нареди да тръгнат надясно, после наляво. Накрая Хийоши разбра, че са стигнали до портите на Джодзаиджи, мястото, където щяха да се срещнат хората от Хачисука. Мицухиде ловко слезе от седлото.