— Колко навършвате тази година?
Кумохачи кимна енергично и с пределно спокойствие отвърна:
— А, сега разбирам. Питате ме за възрастта ми. Срамувам се да призная, че не съм сторил нищо такова, с което хората да са ме запомнили поне малко, но тази година навършвам седемдесет и пет.
Кацуие остана като поразен.
Колко нелепо е да губи самообладание пред този стар човек, при условие че го чакат още толкова неща днес и надали изобщо ще успее да си почине. Ядосан на себе си, едновременно с това той се изпълни с такава неприязън към Хидейоши, че вътрешно се зарече скоро двамата да не ходят вече под едно и също небе.
— Върнете си у дома. Изслушах ви вече.
Направи с брадичка знак на стареца да си тръгва, но Кумохачи остана да седи на пода като залепен за него с оризова паста.
— Какво? А не ще ли пожелаете да предадете отговор? — попита той спокойно Кацуие.
— Няма! Изобщо никакъв отговор не е нужен! Кажете на Хидейоши само, че ще се срещнем, когато се случи.
С тези думи за сбогом Кацуие се обърна и тръгна по тесния коридор към вътрешността на укреплението. Кумохачи също закрачи с бавни стъпки по него. Сложил ръка на хълбока си, той се извърна към отдалечаващия се Кацуие, засмя се на себе си и най-сетне се отправи към крепостната порта.
Същият ден тържеството в чест на Самбоши приключи и бе дадено угощение, което надминаваше онова от предишната вечер. За него бяха предназначени цели три зали на крепостта и присъстващите биха далеч повече от вчера. Главна тема за разговор между гостите бе обидното поведение на Хидейоши. Непростимо е да се преструваш на болен и да отсъстваш в деня на такова важно събитие и някои направо заявиха, че това ясно сочи неискреността и коварството на Хидейоши.
Кацуие много добре знаеше, че тези упреци са изкуствено подклаждани от хората на Такигава Кадзумасу и Сакума Генба, но въпреки това тайно се радваше при мисълта, че те работят в негова полза.
След съвета и празненствата над Кийосу се изсипаха ежедневни проливни дъждове.
Някои от господарите си тръгнаха за своите области още на следващия ден. Мнозина други обаче бяха задържани от придошлите води на река Кисо. Тези останаха да изчакат времето да се проясни, с надеждата, че това ще стане скоро. Всъщност не им оставаше друго, освен да прекарват дните си в бездействие по местата, където бяха отседнали.
За Кацуие обаче това време не беше непременно загубено.
Постоянните срещи на Кацуие и Нобутака бяха забележими за всички. Не биваше да се забравя, че съпругата на Кацуие, Оичи, е по-малка сестра на Нобунага, което значи — леля на Нобутака. Освен това тъкмо Нобутака бе убедил Оичи да се омъжи повторно и така да стане жена на Кацуие. Тъкмо от времето на този брак отношенията на Нобутака и Кацуие бяха станали близки. Те със сигурност не бяха просто обикновени сродници.
Такигава Кадзумасу също присъстваше на тези срещи и това изглежда имаше своето значение.
На десетия ден от месеца той отправи към всички останали в града господари покана за чайна церемония.
Писмото беше следното:
Доскорошните дъждове отслабват и Вие всички вече се готвите за връщане в областите си. Между воини обаче е добре известно, че следващата им среща никога не може да бъде сигурна. В памет на нашия предишен господар бих искал да Ви предложа сред утринната роса по чаша прост чай. Зная, че след този дълъг престой навярно бързате да се приберете у дома, но наистина се надявам на присъствието Ви.
Това бе всичко — нищо повече от онова, което можеше да се очаква. Тази сутрин обаче жителите на Кийосу зинаха при вида на хората, които отиваха да се отзоват на поканата.
Какво е това? Таен военен съвет ли? Мъже като Хачия, Цуцуи, Канамори и Каваджири до един се събраха на чайната церемония сутринта, докато Нобутака и Кацуие бяха навярно почетните гости там. Дали обаче събирането действително бе просто чайна церемония, за каквато го представяха или нещо по-сериозно, не можеше да знае никой освен домакина и гостите му.
По късно, в следобеда на същия ден, военачалниците най-сетне се разотидоха по областите си. На четиринадесети вечерта Кацуие обяви, че си тръгва за Ечидзен и на петнадесети напусна Кийосу.
Веднага обаче щом прекоси река Кисо и навлезе в Мино, до него достигнаха тревожни слухове, че войската на Хидейоши е затворила всички планински проходи между Таруи и Фува и така прекъсва пътя му за дома.
Кацуие тъкмо бе решил да нападне Хидейоши, но сега положението далеч не беше в негова полза и той по-скоро трябваше да се отбранява. Пътят за в къщи му се струваше опасен като тънък лед. За да стигне до Ечидзен, трябваше да мине покрай Нагахама, а неговият противник вече се бе върнал там и явно го очакваше. Дали сега Хидейоши ще го остави да прекоси, без да го предизвика на сражение?