След като бе решено да продължат нататък, войската пресече река Иби. Нищо не се случи. Тръгнаха напред към Акасака, но от врага още нямаше и следа.
Групата разузнавачи изпревари с много останалите и стигна до околността на село Таруи. И там не успяха да открият нищо необичайно. Някакъв самотен пътник се приближи към войниците. Изглеждаше подозрителен и един от тях изтича напред и го задържа под стража. Заплашван и разпитван от съгледвачите, мъжът бързо проговори, но тъкмо онези, които го заплашваха, сега бяха стреснати.
— Ако ме питате дали съм видял по пътя хора на господаря Хидейоши, то да, със сигурност ги видях. Рано сутринта бяха близо до Фува, а тъкмо преди малко минаха през Таруи.
— И колко бяха на брой?
— Не съм сигурен, но поне няколкостотин.
— Няколкостотин ли?
Разузнавачите се спогледаха. Пуснаха човека да си върви и побързаха да известят Кацуие за чутото.
Новината беше съвсем неочаквана. Силите на противника бяха толкова малки, че Кацуие и военачалниците му направо започнаха да изпитват съмнения. Въпреки това бе дадена заповед да тръгват напред и отрядите продължиха хода си. Точно тогава пристигна съобщение, че към тях идва пратеник на Хидейоши. Щом мъжът най-сетне се приближи достатъчно, за да го видят, те забелязаха, че това не е облечен в броня воин, а съвсем невръстен младеж, наметнат с дреха от щампована полупрозрачна коприна и с кимоно с цвят на глициния. Дори и поводите на коня му бяха изящно украсени.
— Името ми е Ики Ханшичиро — представи се момъкът, — и съм оръженосец на господаря Хидекацу. Тук съм да предложа услугите си като водач на господаря Кацуие.
Ханшичиро мина право покрай съгледвачите, които останаха като втрещени. Началникът им завика объркано и се спусна подире му, като едва не се катурна при това от коня си.
Кацуие и неговите придружители подозрително огледаха младия мъж. Готвеха се за битка и очакването и напрежението им тъкмо достигаха връхната си точка. Сега посред вдигнатите копия и запалените вече мускетни фитили се появяваше този изискан млад мъж, който с отмерени движения слезе от седлото и любезно се поклони.
— Оръженосец на господаря Хидекацу ли? Нямам представа какво може да значи това, но доведете го тук. Дайте да поговори с него — нареди Кацуие.
Беше прегазил тревата покрай пътя и сега стоеше под сянката на група дървета. Нареди да поставят походното му столче и се постара някак да прикрие напрегнатостта на подчинените си, както и своята собствена. Покани пратеника да седне.
— Някакво послание ли носите?
— Трябва да сте изтощен от дългото пътуване в тази жега — започна любезно Ханшичиро.
Думите му, странно на пръв поглед, звучаха точно като поздрав през мирно време. Взе в ръка кутията за писма, която висеше на червен шнур през рамото му и продължи:
— Господарят Хидейоши ви праща приветствията си.
След това подаде посланието на Кацуие.
Кацуие с подозрително изражение пое писмото, без да го отваря веднага. Премигна и погледна към Ханшичиро.
— Казвате, че сте оръженосец на господаря Хидекацу.
— Да, господарю.
— Господарят Хидекацу в добро здраве ли е?
— Да, господарю.
— Сигурно вече е много пораснал.
— Тази година ще навърши седемнадесет, господарю.
— А, толкова голям ли е станал вече? Времето минава бързо, нали? Дълго време мина, откакто го виждах.
— Днес неговият баща му нареди да дойде чак до Таруи, за да предаде приветствията си.
— Какво? — запъна се Кацуие.
Изненадата му бе толкова голяма, че под един от краката на походното столче някакво камъче се разтроши от тежестта на тялото му. Хидекацу, едно от децата на Нобунага, беше сега приемен син на Хидейоши.
— Да приветства кого? — попита учуденият Кацуие.
— Ваше Височество, естествено.
Ханшичиро прикри лицето си с ветрилото и се засмя. Клепките и устните на събеседника му неволно трепереха и той не можа да прикрие усмивката си.
— Мене ли? Дошъл е да приветства мене? — продължи да говори Кацуие сам на себе си.
— Първо погледнете писмото, господарю — помоли Ханшичиро.
Кацуие бе толкова замаян, че напълно забрави за листа в ръката си. Продължи да кима без определен повод. Погледът му премина по редовете и по лицето му последователно се изписаха най-противоречиви чувства. Писмото въобще не беше от Хидекацу — почеркът на Хидейоши съвсем ясно се разпознаваше. Беше написано открито и сърдечно.