Тази строга заповед беше отправена към Хикоемон и неговия зет Хиденага. Какъвто и строеж да започнеше Хидейоши, той никога не променяше първоначално поставените срокове.
Заупокойната служба в памет на Нобунага започна под светлината на лампите в светилище, широко сто осемдесет и четири разкрача. Ярко оцветеният балдахин блещукаше, хилядите фенери приличаха на звезди, димът на тамян се носеше между трепкащите знамена и се стелеше на червеникави облаци над главите на тълпата от опечалени.
Между свещениците имаше почитани книжници от петте най-важни дзен-храма и монаси от десетте будистки ордена. Съвременниците, които са присъствали на службата, я описват, все едно петстотинте архата и трите хиляди ученика на Буда са били всички пред очите им.
След като мина четенето на сутрите и пръскането на цветя пред Буда, дзен-учителите поднесоха почитанията си. Накрая игуменът Сокен изчете прощалната гадха и с цяло гърло извика: „Квац!“. За миг всичко притихна. После отново засвири тържествена музика, западаха лотосови цветове и богомолците един по един прекадиха пред олтара.
Сред опечалените обаче отсъстваха поне половината от роднините на Ода, които със сигурност би трябвало да са дошли. Нямаше го Самбоши, нито пък Нобутака, Кацуие и Такигава.
Най-мътни навярно бяха намеренията на Токугава Иеясу. След станалото в храма Хоно неговото положение коренно се бе променило. Никой не можеше да отгатне какви са сега неговите мисли и как хладният му поглед преценява онова, което става.
Книга девета
Десета година на Теншо
1582 г.
Зимата
Фува Хикодзо, старши служител на рода Шибата
Канамори Горохачи, старши служител на рода Шибата
Саса Наримаса, старши служител на рода Ода и поддръжник на Шибата Кацуие
Сакума Ясумаса, брат на Генба
Менджу Шосуке, оръженосец на Шибата Кацуие
Ямаджи Шоген, служител на Шибата Кацутойо
Маеда Тошинага, син на Инучийо
Ечидзен, област на рода Шибата
Китаношо, главна крепост на рода Шибата
Фучу, крепост на Маеда Тошинага
Снеговете на Ечидзен
Снегът ден и нощ валеше над зимната Ечидзен и не оставяше дори пролука, в която човек да поотпусне сърцето си. Зад стените на крепостта Китаношо обаче тази година бе по-топло от обикновено. Необичайното положение се дължеше на присъствието на господарката Оичи и нейните три дъщери. Самата господарка рядко се появяваше на показ, но девойките не можеха да понасят да стоят затворени в покоите си. Най-голямата, Чача, беше на петнадесет години, средната сестра — на единадесет, а най-малката — само на девет. Дори падането на едно листо беше в състояние да предизвика почуда у момичетата и смехът им постоянно огласяше коридорите на укреплението.
Привлечен от техните гласове, Кацуие тръгна към женските помещения, където, сред веселия им смях, се надяваше да позабрави многобройните си грижи. Всеки път, когато се появеше обаче, изразът по лицата на момичетата помръкваше и те нито се смееха, нито дори се усмихваха вече. Дори господарката Оичи ставаше мълчалива и строга, красива и студена.
— Моля, влезте, господарю — канеше го тя да седне край малкия посребрен мангал.
Дори след сватбата те разговаряха помежду си с тържествеността, с която един служител се обръща към някой член на семейството на своя господар.
— Сега, когато за първи път виждате снега и усещате студа на това място, самотата ви трябва да се е засилила, господарке — каза Кацуие съчувствено.
— Не съвсем, господарю — отвърна Оичи, макар да беше ясно, че мечтае за някоя по-топла област. — Кога снегът в Ечидзен започва да се топи? — продължи тя.
— Това не е Гифу или Кийосу. Докато там рапиците са цъфнали и цветовете на черешите започват да падат, тук планините още се покрити с петна топящ се сняг.
— А дотогава?
— Всеки ден е също като днес.
— Искате да кажете, че снегът не се топи никога ли?
— Та той е дебел много педи! — отвърна рязко Кацуие.
Като му напомниха колко продължително време снегът затрупва Ечидзен, сърцето му се изпълни с горчивина. Не можеше да прекара дори миг със семейството си, без да го налегнат грижи.
Върна се в главното укрепление също така бързо, както го беше напуснал. Вървеше с големи крачки по засводения коридор, придружаван от оръженосците си. Снеговитият вятър духаше навън. Веднага щом си тръгна, три момичета излязоха на терасата, за да попеят — песни не за Ечидзен, а за родната им Овари.
Кацуие не се обърна назад. Преди да влезе в кулата, той нареди на един от оръженосците: