Тъкмо по това време предводителите на предния отряд започнаха да се събират на брега на езерото Його. Четирите хиляди бяха следвани отблизо от един втори отряд. Задачата беше да проникнат дълбоко зад предните линии на врага и Сакума Генба яздеше в самото сърце на войската.
Бе паднала гъста нощна мъгла.
Внезапно над езерото се появи пъстроцветна светлина. Мъжете си помислиха, че са отражения от лъчите на изгряващото слънце. Въпреки това едва виждаха опашките на конете пред тях и пътеката през тревистото поле се различаваше трудно.
Мъглата обгръщаше знамената, доспехите и копията. Войниците изглеждаха, сякаш вървят през вода.
Гърдите им се стягаха от потискащи мисли. Студената мъгла полепваше на капки по веждите и по космите в ноздрите им.
От езерния бряг се чуха плясъци, смях и оживени гласове. Няколко съгледвачи бързо се промъкнаха на четири крака, за да разузнаят кой би могъл да се крие в мъглата. Оказаха се двама самураи и десетина коняри от крепостта на връх Ивасаки — нагазили бяха в плитчините на езерото и просто къпеха конете.
Съгледвачите изчакаха другарите им да ги настигнат и им направиха знак с махане на ръката. После, сигурни, че врагът не може да избяга, извикаха:
— Хванете ги живи!
Сварени неподготвени, войниците и конярите прецапаха през водата и побягнаха по брега.
— Враг! Врагът е!
Петима или шестима избягаха, но останалите бяха заловени.
— Е, първия улов за днес.
Войниците на Шибата хванаха пленниците за вратовете и ги отведоха при своя началник Фува Хикодзо, който ги разпита, без да слиза от коня.
Пратиха при Сакума Генба човек да попита какво да правят със заловените. Отговорът бе недвусмислен:
— Не бива тези хора да ни бавят. Убийте ги веднага и продължавайте за връх Оива.
Фува Хикодзо слезе от седлото, извади сабята си и лично обезглави единия от мъжете. После с вик даде заповед на хората наоколо:
— Ето ви кърваво угощение! Отсечете главите на останалите и ги принесете в дар на бога на войната. После с бойни викове да нападнем крепостта Оива!
Войниците около Хикодзо почти се сбиха, за да сварят да отрежат по някоя конярска глава. Вдигнаха окървавените си саби високо в утринното небе, разпръснаха кръвта на жертвите и с вик призоваха духовете на войната. В отговор цялата войска нададе своя боен възглас.
В мъглата се надигнаха сякаш вълни от оръжие. Мъжете се надпреварваха кой ще бъде пръв между нападателите. Потните коне препускаха напред, лъскавите върхове на копията проблясваха в ръцете на бягащите пехотинци.
Вече се дочуваха и пушечни изстрели, а в близост до първата дървена ограда на връх Оива се понесе някакъв необичаен шум.
Колко сладки са сънищата през късите летни нощи! Склоновете на връх Оива, защитаван от Накагава Себей и на Ивасаки, който се бранеше от Такаяма Укон, тънеха в мъгла и мълчание. Сякаш никой още не бе разбрал за неприятелските вълни, които заплашват да залеят центъра на веригата от укрепления на Хидейоши.
Строежът на крепостта на връх Оива премина бързо и просто. Накагава Себей спеше нощем в една хижа между две от дървените стени, някъде по средата на склона.
Още неразбудил се окончателно, той внезапно вдигна глава и промърмори:
— Какво става?
Още помежду съня и будуването, стана, без сам да знае защо и надяна доспехите, които стояха до леглото му.
Тъкмо свършил с това, някой почука на вратата на хижата и сякаш се подпря на нея, готов да я напъне, за да се отвори.
Вратата изхвръкна и вътре връхлетяха трима-четирима от служителите му.
— Шибата! — завикаха те.
— Успокойте се! — смъмри ги Себей.
От несвързаните приказки на оцелелите коняри той така и не успя да разбере откъде е проникнал неприятелят и кой го предвожда.
— Дори и за най-дързък враг ще е изключително постижение, ако е навлязъл толкова надълбоко зад нашите линии. Няма да се справим лесно с тези хора. Не знам кой ги води, но от всички военачалници на Шибата най-вероятно ми се струва да е Сакума Генба.
Себей бързо схвана какво става и по цялото му тяло премина тръпка. „Не може да се отрече, че това е могъщ противник“, помисли си той. Въпреки това вътре в него се надигна решимост и той бързо си върна самообладанието.
Сграбчи едно копие и извика:
— Да се бием!
В далечината, откъм подножието на планината, се чуваше накъсана стрелба. Изведнъж звукът й премина изненадващо наблизо, в една горичка на югозападния склон.
— Минали са по кратките пътища.
В гъстата мъгла не можеха ясно да се различат вражеските знамена, но това само правеше силите на Накагава още по-уплашени.