— Доста сте досадлив. Защо просто не си идете у дома и не ни оставите на мира?
— Не мога да постъпя така.
— А?
— Няма да си тръгна, преди Мицухару да е дошъл дотук.
Шичинай за първи път долови силата на решимостта в гласа на младия човек пред себе си. Видя също и сериозни намерения в копието, което Мицухиде държеше.
— Мицухиде! Там ли си? — Мицухару се появи бежешком, като едва си поемаше дъх.
— Насам. Какво стана в крепостта?
— Напразно беше — Мицухару стисна силно ръката на братовчеда си. Раменете му се повдигаха тежко.
— Каквото и да става, господарят Досан не иска дори да чуе за отказ от плана. Не само той, а и баща ми казаха, че това било нещо, в което ние като по-млади не трябвало да се месим.
— Дори и чичо ли?
— Да, беше бесен. Бях готов да заложа за това живота си и направих всичко, което можех. Положението е просто отчайващо. Отрядите изглежда се готвеха да напускат Сагияма. Страхувах се, че градът може вече да е предаден на огъня, така че дойдох колкото можех по-бързо. Какво ще правим сега, Мицухиде?
— Господарят Досан твърдо ли е решил да изгори Инабаяма, без значение какво може да се случи?
— Няма изход. Изглежда, всичко, което можем да сторим, е да изпълним дълга си и да загинем в негова служба.
— Това пък никак не ми харесва! Ако ще и той да е наш господар и повелител, никак не трябва човек да умира заради такова недостойно дело. Такава смърт няма да е по-добра от кучешката.
— Добре, но какво можем да направим?
— Ако градът не бъде подпален, силите от Сагияма надали ще потеглят. Трябва да се справим с източника на пожара, преди той да е започнал.
Гласът на Мицухиде звучеше, сякаш е на друг човек. Обърна се с лице към Шичинай и останалите и приготви копието си. Шичинай и хората му се разпръснаха в кръг.
— Какво си мислиш, че вършиш? — излая Шичинай на Мицухиде. — Да вадиш копие срещу нас? И при това калпаво?
— Точно това правя — гласът на Мицухиде бе твърд. — Никой няма да напусне това място. Ако обаче промените мнението си, подчините ми се и се откажете от мисълта за тазвечерното безчинство, и ако се върнете в село Хачисука, ще пощадим живота ви и аз ще ви обезщетя колкото мога най-добре. Е, какво ще кажете?
— Сериозно ли мислиш, че можем сега да си тръгнем?
— Това е решителен момент. Може да се стигне до провала на целия род Сайто. Искам да предотвратя нещо, което би причинило падането и на Инабаяма, и на Сагияма.
— Глупак! — провикна се някой сърдито. — Още имаш мокро около ушите. Да не мислиш, че можеш да ни спреш? Опиташ ли се, ще бъдеш първият, когото ще убием.
— От самото начало бях готов да умра — веждите на Мицухиде бяха извити като на демон. — Мицухару! — извика той, без да променя положението, в което бе застанал. — Това е бой до смърт! С мене ли си?
— Разбира се! Не се бой за мене.
Мицухару вече бе извадил дългата си сабя от ножницата и бе опрял гръб до този на Мицухиде.
Като поддържаше още един лъч надежда, Мицухиде пак се обърна към Шичинай:
— Ако се боите да не загубите лице, когато се върнете в Хачисука, какво ще кажете да ме вземете със себе си като заложник, колкото и недостоен да съм? Ще отида при господаря Короку и ще обсъдя с него добрите и лошите страни на тази цялата работа. Така ще можем да приключим всичко, без да проливаме кръв.
Колкото и да бяха търпеливи и благоразумни, тези думи бяха приети само като хленч. Повече от двадесет мъже от Хачисука стояха срещу двама.
— Млък! Не го слушайте! Часът на кучето вече почти минава!
Двама от мъжете нададоха бойни викове и Мицухиде и Мицухару попаднаха сред зъбите на глутницата — алебарди, копия и мечове отвсякъде. Виковете на мъжете и ударите на оръжията се смесваха с воя на вятъра и мястото бързо се превърна в ужасяващ боен водовъртеж.
Мечовете се чупеха и парчетата се разхвърчаха наоколо. Копията се носеха подир бягащи пръски кръв. Хийоши намери за твърде опасно да бъде посред тази касапница и бързешком се изкатери на едно дърво. И преди беше виждал извадени мечове, но сега за първи път бе на истинска битка. Дали Инабаяма ще се превърне в огнено море? Ще има ли битка между Досан и Йошитацу? Щом разбра, че се решава въпрос на живот и смърт, се почувствува по-развълнуван от кога да е през живота си.
Двама-трима мъртъвци бяха достатъчни да подскажат на хората от Хачисука пътя за бягство към гората.
„Я! Та те бягат!“, помисли си Хийоши, но в случай, че по случайност се върнат, благоразумно остана настанен на дървото си. Навярно беше кестен, тъй като нещо го боцкаше по ръцете и врата. На земята изпопадаха клонки и кестени — вятърът клатеше дървото. Презираше хората от Хачисука — сбирщина кресливи страхливци, разбити само от двама души. Заслуша се напрегнато. „Какво ли е това?“ Изведнъж се усети объркан. От небето валяха въгленчета като вулканична лава. Погледна нагоре през клоните. При бягството си хората от Хачисука бяха подпалили пожари. На две-три места гората започваше да гори силно, а няколко от сградите до Джодзаиджи бяха в пламъци.