— Ах, този мой племенник ще ме довърши — въздъхна Кацуие, който вече едва успяваше да се сдържа.
Щом до войниците стигна слуха за несъгласие между техните предводители — Кацуие бил недоволен от племенника си, — радостта им донякъде помръкна.
— Още един пратеник тръгна от лагера.
— Какво? Пак ли?
Постоянното сноване на хора между главния стан и връх Оива предизвикваше безпокойство у войниците.
В продължение на половин ден Кацуие усещаше, как животът му осезаемо се скъсява. Докато чакаше връщането на петия пратеник, едва можеше да се сдържа да остане седнал на едно място. Бяха разположени на стан в храма при Кицунедзака и сега Кацуие бродеше мълчаливо по коридорите на постройката, начесто поглеждайки към храмовата порта.
— Още ли не се е върнал Шичидза? — питаше той безброй пъти близките си служители. — Вече се свечери, нали?
Със сгъстяването на здрача започна да става раздразнителен. Сега вечерното слънце хвърляше последните си отблясъци по камбанарията.
— Господарят Ядоя се върна! — обяви войникът, който стоеше на пост пред вратите.
— Какво стана? — попита разтревожен Кацуие.
Ядоя разказа всичко, точно както се е случило. Отначало Генба отказал да го приеме, но той настоял. Подробно изложил мислите на своя господар, но всичко се оказало напразно. Генба настоявал, че дори Хидейоши да спусне с всичка сила от Огаки към връх Оива, това ще му отнеме поне един или два дни. При това той самият съвсем лесно ще може да надделее над уморените от пътя отряди на своя противник. Ето защо заявил, че е решен остане на връх Оива и никак нямало изгледи да промени намерението си.
Очите на Кацуие пламнаха от ярост.
— Глупак! — кресна той, почти сякаш плюе кръв.
После, с тежка въздишка, от която цялото му тяло потрепери, промълви:
— Такова държание е непростимо.
— Ясо! Ясо! — извика след това с писклив глас, като се оглеждаше наоколо и надзърна в съседната стая, където чакаха войниците на стража.
— Йошида Ясо ли търсите? — попита в отговор Менджу Шосуке.
— Разбира се! — изрева Кацуие, за да изкара яда си поне на Шосуке. — Повикайте го веднага тук! Кажете му да идва незабавно!
През храма прокънтяха тичащи стъпки. Йошида Ясо изслуша заповедите на Кацуие и без да губи време, пришпори коня си към връх Оива.
Дългият ден най-сетне привърши и под сянката на младите листа затрепкаха пламъците на огньове. Това несигурно трепкане добре отразяваше какво става вътре в гърдите на Кацуие.
Двете левги можеха да бъдат изминати с бърз кон почти за миг. Ясо се върна съвсем скоро.
— Казах на господаря Генба, че това са последните ви думи и се опитах да го вразумя, но той не се съгласи отстъпи.
Така и шестият пратеник се провали. На Кацуие вече не му бяха останали сили да се ядосва. Ако не беше на бойното поле, щеше да заплаче. Вместо това захвана да обвинява себе си и да се кори за сляпата привързаност, която хранеше досега към Генба.
— Грешката е всъщност моя — заключи той тъжно.
На бойното поле — там, където военният ред трябва да се спазва най-строго — Генба злоупотреби със своята близост с чичо си. От решението му сега зависеше съдбата на целия род, а той без дори минута размисъл просто настоя на своето.
Но кой всъщност позволи на младежа да навикне да се държи по този начин? Не е ли сегашното безизходно положение следствие на неговата собствена прекомерна любов към племенника? Заради нея в началото загуби доведения си син Кацутойо и крепостта Нагахама, сега ще пропусне пък една неповторима възможност, която може да реши бъдещето на целия род Шибата. С тези мисли в главата Кацуие потъна в съжаление, съзнавайки, че не може да вини съвършено никого, освен себе си.
Ясо имаше да му предаде още нещо — самите думи, които е казал Генба. В отговор на съвета на пратеника младежът се изсмял и дори се подиграл на чичо си:
— Преди време, когато хората споменавали името на господаря Кацуие, те го наричали Демона Шибата и говорели, че е човек на сатанинските замисли и неразгадаемите хитрости — поне така съм чувал. Днес обаче мислите му са като на старец, който не разбира какво става наоколо. В наше време война не може да се води с едновремешните средства. Вижте как проникнахме в земите на врага — в началото чичо ми дори не искаше да даде съгласието си за това. Нека сега остави всичко на мен и през следващите два дни само да гледа.
Трудно беше да се понесе нещастното изражение на Кацуие. Той по-добре от всеки друг знаеше истинската стойност на Хидейоши като пълководец — това, което бе говорил за него пред Генба и останалите военачалници, имаше за цел просто да намали техния страх от неприятеля. Дълбоко в себе си Кацуие иначе добре съзнаваше, че Хидейоши, особено откакто се оттегли от западните области, влезе в битка при Ямадзаки и участва в съвета в Кийосу, е наистина страховит противник. Сега този могъщ враг се изправя насреща му и тъкмо в началото на двубоя на живот и смърт един от собствените му хора се пречка за самия него.