В Часа на вола се готвя да нападна изненадващо Генба. Съберете местните жители и по изгрев-слънце ги накарайте да се качат на върховете в планината и да надават бойни възгласи. В самото начало на деня ще чуете стрелба — това ще значи, че е дошло времето да обкръжим противника. Всеки изстрел по-рано ще бъде от неприятелски мускети. Раковината ще даде знак за общо нападение. Не бива да пропускаме възможността.
Веднага след като Нагахиде си тръгна, Хидейоши поиска да дръпнат походното му столче настрана.
— Казват, че Генба ударил на бяг. Последвайте го и не му давайте да си отдъхне — обърна се той към войниците наоколо и поиска да предадат заповедта на цялата армия. — И в никакъв случай не стреляйте с мускетите, преди да се е показало слънцето.
Пътят, по който поеха, не беше равен; всъщност — просто планинска пътечка с много опасни и несигурни места. Дружините една след друга тръгнаха в нападение, но не успяваха да напредват с бързината, с която биха искали.
Пътьом хората трябваше да слизат от конете и да ги превеждат през мочурливи места или покрай стръмни скали, където пътят съвсем се губеше.
След полунощ луната се издигна посред небето и помогна на войниците на Сакума да ускорят отстъплението си. Нейната светлина обаче грееше и за преследващите ги отряди на Хидейоши.
Двете войски бяха на не повече от три часа път една от друга. В това сражение Хидейоши се готвеше да вкара значително превъзхождащи противника сили и духът на хората му беше висок. Изходът беше почти ясен още преди да е започнала самата битка.
Слънцето вече бе високо в небето. Беше почти Часът на дракона. На брега на езерото Його започнаха престрелки, но Шибата отново побягнаха и се скупчиха в околността на Мояма и прохода Сокай.
Тук се бяха разположили на стан хората на Маеда Инучийо. Знамената им се развяваха мирно на вятъра. Седнал на походното си столче, Инучийо явно хладнокръвно бе слушал стрелбата и гледал искрите, които от сутринта се носеха над Шидзугатаке, Оива и Шимидзудани.
Предвождаше едно от крилата на войската на Кацуие и това го поставяше в наистина двусмислено положение, тъй като обстоятелствата сега влизаха в противоречие с личния му дълг към неговия повелител. Само една грешка стигаше да доведе до гибелта на областта, която владее и на цялото му семейство. Нещата изглеждаха вече решени. Ако се противопостави на Кацуие, ще бъде наказан. Ако пък измени на дългогодишното си приятелство с Хидейоши, няма да остане верен на самия себе си.
Кацуие… Хидейоши…
Инучийо надали щеше да направи грешка при избора си между двамата. Когато тръгваше за бойното поле от своята крепост във Фучу, съпругата му се разтревожи за това, как се кани да постъпи и внимателно го разпита.
— Ако не се биеш против господаря Хидейоши, няма да изпълниш дълга си като воин — каза тя тогава.
— Така ли мислиш?
— Обаче и не смятам, че е нужно да удържиш думата, която си дал на Кацуие.
— Не бъди глупава. Нима смяташ, че мога да изменя на своята воинска дума, след като веднъж съм я дал?
— Е, тогава кого от двамата ще поддържаш?
— Оставям на небето да реши. Не знам как другояче бих могъл да постъпя. Човешкият ум е много слаб за въпроси като този.
Покрити с кръв, войниците на Сакума с писъци търчаха към стана на Маеда.
— Не се плашете! Дръжте се достойно!
Генба, също побягнал натам заедно с още няколко конника, скочи от своето мораво седло на земята и с кресливи викове се опита да усмири хората си.
— Какво става с вас? Само след толкова бой ли ще побегнете?
Укоряваше тях, а в същото време се опитваше да насърчи самия себе си. Седна на един камък. Раменете му се повдигаха тежко и от ноздрите му излизаше сякаш пламък. Усети горчив вкус в устата. Като се вземе предвид младостта му, усилието което правеше за да запази достойнство на пълководец посред цялото объркване на бягството, беше наистина изключително.
Едва сега разбра, че по-малкият му брат е бил убит. Не можеше да повярва на тези, които му съобщиха, че и мнозина от военачалниците са вече мъртви.
— А другите ми братя?
В отговор на този въпрос един от служителите посочи към тях — стояха зад гърба му.
— Двама са ето там, господарю.
Генба погледна с кръвясалите си очи към двамата. Ясумаса се беше проснал на земята и с отсъстващ израз впил поглед в небето. Другият беше заспал с клюмнала настрани глава. В скута му се стичаше кръв от някаква рана.
Генба беше привързан към братята си и сега му олекна, че са още живи. Видът на двамата — негова собствена плът и кръв — изглежда обаче и го разгневи.