Хийоши скочи от дървото и затича. Загубеше ли дори един миг, щеше да изгори жив в гората. В шемет побягна към подпаления град. Небето бе пълно с огнени искри — птици от пламък, пеперуди от пламък. Белите стени на крепостта Инабаяма, сега озарени в червено, изглеждаха по-близо, отколкото през деня. Наоколо им се виеха червените облаци на войната.
— Война! — викаше Хийоши, докато бягаше по улиците. — Война! Това е краят! Сагияма и Инабаяма ще паднат! Но в развалините отново ще поникне трева! Този път тревата ще никне нависоко!
Блъскаше се в хората.
Кон без ездач мина в галоп покрай него.
По пресечките на купища се трупаха треперещи от ужас бежанци. Хийоши, изцяло завладян от напрежението на мига, бягаше с пълна скорост по улиците и крещеше като пророк на разрухата. Накъде? Той нямаше посока. Със сигурност не може да се върне обратно в село Хачисука. Във всеки случай, без какво да е съжаление напускаше онова, което най не обичаше — мрачни хора, суров господар, междуособна война и заразена култура, и всичко това върху земята на една-единствена област.
Изкара зимата с тънките си памучни дрехи, като продаваше игли под студеното небе и скиташе накъдето го отведат нозете. На следващата година, двадесет и втората на Темон, когато цветовете на прасковите бяха навсякъде, все още се провикваше:
— Няма ли да си купите игли? Игли от столицата! Игли за шев от столицата!
Наближи предградията на Хамамацу с безгрижна както всякога походка.
Нов повелител
Мацушита Кахей бе родом от областта Еншу. Син на местен самурай, той бе станал служител на рода Имагава и имаше имение в Суруга плюс доход от три хиляди кан. Беше управител на укреплението в Дзудаяма и главен началник на пост при моста Магоме. По онова време река Тенрю се делеше на голям и малък приток. Домът на Мацушита беше на брега на Голяма Тенрю, на няколкостотин разкрача източно от Дзудаяма.
Днес Кахей се връщаше от съседната крепост Хикума, където се бе съветвал с друг един служител на рода Имагава. Управниците на областта редовно се събираха, за да заздравят властта си над народа и да се предпазват от нападение на съседните родове — Токугава, Ода и Такеда.
Кахей се извърна от седлото си и повика един от своите трима придружители:
— Нохачиро!
Мъжът, който се обади, имаше брада и носеше дълго копие. Тага Нохачиро изтича до коня на господаря си. Движеха се по пътя от Хикуманавата до брода на Магоме. Покрай пътя се редяха дървета и приятни гледки на ниви и оризища.
— Не е селянин и няма вид на поклонник — промърмори Кахей.
Нохачиро проследи погледа на мъжа. Очите му се спряха за миг върху огненожълтото на хряновите цветове, зеленото на ечемика и плитката вода на оризищата, но не видя никого.
— Нещо подозрително ли има?
— Ей там, по пътеката към онова оризище, има човек. Прилича ми малко на чапла. Какво ли, смяташ, е намислил?
Нохачиро погледна повторно и сега със сигурност забеляза човек, навел се на пътеката до оризището.
— Разбери какво прави?
Нохачиро се завтече по тясната пътечка. Във всички области бе правило това, което изглежда и най-малко подозрително, незабавно да бъде разследвано. Областните служители бяха особено чувствителни относно границите си и появата на чужденци.
Нохачиро се върна и доложи:
— Казва, че е продавач на игли от Овари. Носи изцапано бяло памучно наметало. Ето защо оттук ви напомня на чапла. Дребничък е и има лице като на маймуна.
— Ха-ха! Не чапла или сврака, а маймуна, а?
— И е приказлив, освен това. Обича да говори големи приказки. Докато го разпитвах, се опита да обърне нещата наопаки. Попита ме кой ми е господар, а когато му казах кой сте, се изправи и погледна много дръзко насам.
— И какво правеше така наведен?
— Каза ми, че ще отседне за през нощта в странноприемница в Магоме и сега събира водни охлюви, за да ги изяде вечерта.
Кахей видя, че Хийоши е продължил по пътя и сега върви пред тях.
Попита Нохачиро:
— Нали нямаше нищо подозрително у него?
— Нищо не съм забелязал.
Кахей наново стисна поводите.
— Човек не трябва да вини хората от ниско потекло за държанието им.
После подкани хората си с кимване на глава и им каза: