— Насам, господарю. Останете само за миг тук.
Двама войници хванаха Кацуие от двете страни за бронята, сякаш се опитваха да задържат едрото му тяло на крака.
— Не ви подхожда да не владеете така себе си.
Изведоха го насила през водовъртежа от хора и коне, вън от главната храмова порта. После закрещяха отчаяно на останалите наоколо:
— Бързо доведете коня му! Къде е конят на господаря?!
Междувременно и самият Кацуие завика:
— Няма да отстъпвам! За кого ме мислите?! Няма да побягна оттук!
Думите му ставаха все по-яростни. Погледна към офицерите, които така и не го пускаха отстрани, и кресна:
— Защо правите това? Защо ми пречите да нападна заедно с останалите? Вместо да ме задържате, защо и вие не нападнете врага?
Някой доведе кон. До него застана войник, който държеше в ръка красивия пълководчески флаг, извезан със златния герб.
Кацуие заклати глава и продължи да крещи, но хората около него бързо го накараха да седне на седлото. Нямаше време за губене. Внезапно предводителят на оръженосците, Менджу Шосуке, младеж, който никога досега не се бе отличавал в сражение, се завтече напред и се просна по очи пред коня на Кацуие.
— Моля ви, господарю! Позволете да взема вашето пълководческо знаме.
Тази молба означаваше, че Шосуке желае да поеме ударите на противника върху себе си.
Той не каза нищо друго, само остана коленичил пред Кацуие. У него не личеше отчаяната решимост на човек, готов да приеме смъртта — външно изглеждаше досущ като всеки друг път.
— Какво? Искате да ви отстъпя пълководческото знаме?
От гърба на коня си Кацуие впери изненадан поглед в Шосуке. Военачалниците наоколо му също се втренчиха като поразени в младежа. Към малцина от личните си служители Кацуие се бе отнасял така хладно като към това момче.
Самият господар явно очакваше съвсем различни последствия от това свое отношение. И въпреки това същият този Шосуке сега му предлага да остане на негово място.
Над лагера духаше студеният вятър на поражението. За Кацуие бе непоносимо да вижда нерешителността на своите подчинени. Страхливците, захвърлили оръжие и побягнали, съвсем не бяха малко на брой, а на мнозина тъкмо от тези хора Кацуие бе гледал доброжелателно и ги бе дарявал с милостта си в продължение на дълги години. Като се сетеше за това, не успяваше да сдържи сълзите си.
Но каквито и да бяха мислите му, сега той заби шпори в ребрата на коня и с гръмогласен рев прогони израза на болка от лицето си.
— Какво говорите, Шосуке? Как може вие да умрете, а на мен времето още да не е дошло? Дръпнете се!
Шосуке отскочи от вдигналия се на задни крака кон, но го сграбчи за поводите.
— Нека тогава да бъда заедно с вас.
Въпреки съпротивата на Кацуие, Менджу го отведе настрани от бойното поле и бързо тръгна в посока към Янагасе. Мъжът с пълководческото знаме и останалите служители наобиколиха коня и не му дадоха да се върне назад.
Първите редици на Хидейоши обаче вече бяха си пробили път при Кицунедзака. Щом видяха златовезаното знаме, което се отдалечаваше на отсрещния склон, те забравиха за войниците на Шибата наоколо, които още продължаваха да им се противопоставят.
— Това е Кацуие! Не му давайте да се измъкне!
Тълпа от бързоноги стрелци се скупчи наедно и затича към мястото, където се вееше флагът.
— Тук ще се сбогуваме с вас, господарю!
С тези прощални думи военачалниците, които досега придружаваха Кацуие в бягството му, се обърнаха назад и се втурнаха право срещу копията на преследвачите. Скоро земята се осея с труповете им.
Менджу Шосуке също се беше обърнал, за да посрещне вражеския пристъп, но сега отново се завтече след коня на господаря си и завика подир него:
— Знамето… моля ви… нека го държа аз!
Тъкмо бяха минали през Янагасе.
Кацуие спря коня и взе златовезаното пълководческо знаме от човека до себе си. Навяваше му толкова много спомени — някога се бе вяло в неговите станове през време на битка и бе разнасяло славата на „Демона Шибата“.
— Ето, Шосуке. Носете го при войниците!
И с тези думи той подхвърли флага към младежа.
Шосуке се приведе и сръчно пое дръжката.
Преливаше от радост. Развя веднъж знамето и отправи към отдалечаващия се Кацуие своите последни думи:
— Сбогом, господарю!
Кацуие се обърна за миг, но конят му продължи да препуска към планините на Янагасе. Придружаваха го само десет ездача.
Наистина, сега Шосуке получи флага, който искаше, но Кацуие му заръча и да го занесе обратно при войниците.