Явно молбата беше заради хората, които заедно с оръженосеца оставаха сега да посрещнат смъртта си.
Тридесетина души начаса се събраха под знамето. Това бяха единствените, които наистина държаха на своята чест и бяха решени да умрат за своя господар.
„Значи има останали в рода Шибата достойни хора“, помисли си Шосуке и щастливо погледна лицата наоколо.
— Елате! Нека им покажем как се умира с радост! — провикна се той.
Подаде знамето в ръцете на един от бойците и се спусна най-отпред, на запад от село Янагасе, към северния склон на връх Точиноки. Сега малката дружина от тридесетима човека показваше далеч повече решимост от хилядите сутринта при Кицунедзака.
— Кацуие отстъпва към планините!
— Явно вече е решил да умира.
Както можеше да се очаква, войниците на Хидейоши само се ожесточиха в преследването.
— Ще му вземем главата!
Тръгнаха да изкачват връх Точиноки. Всеки се да бореше бъде преди останалите. Мъжете от рода Шибата гледаха със затаен дъх как противниците им, които се катереха дори и по привидно съвсем непроходими места, с всеки миг стават все повече и повече на брой.
— Имаме още време да изпием заедно една прощална чаша вода — обади се Шосуке.
В няколкото останали мига той и другарите му загребаха няколко глътки от поточето, което извираше измежду две скали на върха, поделиха си ги и спокойно се приготвиха да умрат. Неочаквано младежът се обърна към своите братя Модзаемон и Шобей.
— Трябва да избягате и да се върнете в нашето село. Ако и тримата загинем едновременно в битка, няма да има кой да продължи родовото име и да се погрижи за майка ни. Модзаемон, по-възрастният брат се смята за продължител на рода — защо не тръгнеш ти?
— Но ако по-малките бъдат убити от врага, как може най-големият да отиде после при майка си и да й каже: „Върнах се“? Не, оставам тук. Ти трябва да отидеш, Шобей.
— Това ще е ужасно за мен!
— Защо?
— За мама надали ще е радост във време като това да се върна у дома жив. А и нашият мъртъв баща сигурно ни гледа днес от отвъдния свят. Няма моите крака да са тези, които да се върнат днес в Ечидзен.
— Значи тогава ще умрем заедно!
Сплотени от този предсмъртен обет, тримата братя застанаха под пълководческото знаме.
Шосуке повече не отвори дума за връщане у дома.
Тримата пиха за последно от бистрата изворна вода и усетили освежителната й хладина, се обърнаха едновременно натам, където бе техният майчин дом.
Човек може да си представи молитвите, които изпълниха сърцата им. Врагът наближаваше отвсякъде и сега отделните войници бяха толкова близо, че се различаваха гласовете им.
— Пази пълководческото знаме, Шобей — обърна се Шосуке към своя по-малък брат, докато сваляше забралото си.
Щеше да се представи за самия Кацуие и не искаше врагът да го разпознае.
Край главата му профучаха пет-шест сачми от мускети. Това беше като знак за тридесетимата, които призоваха бога на войната Хачиман и се спуснаха срещу врага.
Разделиха се на три и нападнаха настъпващия напред неприятел. Изкачващите се отдолу мъже дишаха тежко и не можаха да устоят на напора на отчаяно втурналите се срещу тях противници. По шлемовете на хората на Хидейоши зазвъняха дълги саби, копия пронизаха гърдите им и земята се осея със злощастните им мъртви тела.
— Никой да не бърза да умира! — извика Шосуке и се отдръпна зад една дървена ограда.
Пълководческото знаме го последва заедно с останалите живи мъже.
— Казват, че плесницата от пет пръста не била толкова силна, колкото ударът с един юмрук. Ако сега се разпръснем, няма да успеем да свършим много. И в нападение, и в отстъпление оставайте при знамето.
След това предупреждение всички отново се хвърлиха в боя. Сечаха враговете и ги пронизваха с копията си, после като вятър се оттеглиха отново зад оградата.
Така излизаха в нападение шест или седем поредни пъти.
Нападателите бяха загубили вече над двеста души. Наближаваше пладне и слънцето жежко печеше над главите на хората. Прясната кръв бързо засъхваше по доспехите и шлемовете и заприличваше на черен лъскав лак.
Под знамето сега бяха останали по-малко от десет човека, които надали се виждаха един другиго с пламналите си очи. Нито един не беше вече невредим.
Една стрела прониза Шосуке в рамото. Той погледна към прясната кръв, която обливаше ръкава му и сам извади острието от плътта си. После се обърна натам, откъдето беше дошло то. Виждаше се как приближават голям брой вражески шлемове, които шумоляха в бамбуковата трева като стадо диви свине.
Шосуке използва останалото малко време, за да каже спокойно на другарите си: