— Спрете огъня! Спрете стрелбата! — завика Хидейоши на висок глас и препусна срещу мускетния огън като пусната от лък стрела.
Аз съм! Хидейоши! Не ме ли познавате?
Като приближи крепостта, той свали от кръста си златния военачалнически жезъл и го размаха срещу войниците.
— Аз съм! Хидейоши! Спрете огъня!
Изумени, двама мъже изскочиха от оръжейния склад до главната порта и отвориха вратите.
— Господарю Хидейоши?
Този обрат на събитията им се струваше напълно неочакван и те поздравиха с известно смущение. Хидейоши позна и двамата. Вече бе слязъл от седлото и сега тръгна към тях.
— Върна ли се господарят Инучийо? — попита и после добави: — Той и синът му добре ли са?
— Да, господарю — отвърна единият от мъжете. — И двамата се прибраха невредими.
— Добре, добре. Радвам се да чуя това. Ще водите ли коня ми, моля?
И като подаде юздата на служителите, Хидейоши влезе през крепостната порта, досущ все едно че влиза у дома си, придружаван от свои хора.
Щом — почти като в унес — видяха постъпката на госта, воините, изпълнили подобно на гъста гора крепостта, останаха направо поразени. В същия миг срещу Хидейоши се завтекоха Инучийо и синът му. Щом се приближиха един към друг, двамата мъже заговориха почти едновременно, както става със стари приятели.
— Е, дочаках и това!
— Инучийо! Какво става с теб?
— Нищо особено — отвърна домакинът и се засмя. — Влез и седни.
Заедно със сина си той тръгна напред към главното укрепление. Вместо официалния вход, отвориха вратата към градината и въведоха своя посетител право във вътрешните покои. По пътя спряха да погледнат алените ириси и белите азалии.
Отношението беше като към близък семеен приятел и Инучийо се държеше сега така, както навремето, когато двамата с Хидейоши живееха през една ограда.
Накрая той покани госта вътре.
Хидейоши обаче остана на място и само се заоглежда наоколо, без дори да се наведе да развърже сламените си сандали.
— Онази постройка там — това кухнята ли е? — попита.
Щом получи от Инучийо утвърдителен отговор, той веднага се насочи към нея.
— Искам да видя съпругата ти. Тя тук ли е?
Инучийо остана съвсем изненадан. Канеше се да каже на Хидейоши, че ако иска да се види с жена му, той веднага ще я повика, но не му остана време да се обади. Вместо това побърза да помоли Тошинага да отведе посетителя в кухнята.
След като прати сина си подир Хидейоши, самият той забърза надолу по коридора, за да предупреди съпругата си.
Най-изненадани от всички останаха готвачите и слугините. Пред тях някакъв нисък самурай със сливово синьо наметало над доспехите — явно пълководец — се разхождаше небрежно из кухнята и досущ като човек от семейството на господаря викаше:
— Хей! Тук ли е господарката Маеда? Къде е тя?
Никой не го познаваше. Всички изглеждаха озадачени, но щом видяха златния военачалнически жезъл и скъпата сабя, бързо паднаха на колене и се поклониха. Трябва това да беше високопоставен пълководец, но пък никой в дома на Маеда не го бе виждал преди.
— Хей, господарке Маеда, къде сте? Аз съм, Хидейоши. Хайде, покажете се!
Съпругата на Инучийо готвеше заедно с няколко прислужници, когато врявата достигна до ушите й. Излезе навън с престилка и запретнати ръкави. За миг просто остана с втренчени очи на мястото си.
— Сигурно сънувам — прошепна.
— Дълго време мина, откакто се срещнахме за последно, господарке. Радвам се да ви видя добре както винаги.
Щом Хидейоши понечи да пристъпи напред, тя се съвзе и като пусна бързо ръкавите си надолу, се просна по очи дървения под.
Хидейоши просто седна до нея.
— Първото, което искам да ви кажа, господарке, е, че дъщеря ви и дамите в Химеджи бързо се сприятелиха. Моля ви да не се безпокоите за нея. Също така, макар вашият съпруг да преживя доста изпитания през време на последните битки, той не се поколеба дали да напада или отстъпва и значи може да се каже, че родът Маеда излиза от сражението непобеден.
Съпругата на Инучийо сключи ръце пред наведеното си чело.
В този миг Инучийо влезе да потърси жена си и видя Хидейоши.
— На това място не можем да ви приемем както подобава. Най-напред, моля ви, свалете сандалите и станете от пода.
Съпруг и съпруга направиха всичко по силите си да убедят госта да седне на по-почетно място, но Хидейоши отказа и продължи да говори с тях все така непринудено.
— Бързам да стигна до Китаношо и сега настина не мога да отделя време за тържествен прием. Ще може ли обаче да се възползвам от любезността ви и да помоля за купичка ориз?