— Да вървим.
Не им отне много време да настигнат Хийоши. Тъкмо когато го задминаваха, Кахей небрежно се огледа наоколо. Разбира се, Хийоши беше излязъл от пътя и почтително бе коленичил под един ред дървета. Погледите им се срещнаха.
— Само минута — Кахей спря коня си, обърна се към слугите и каза: — Доведете продавача на игли при мене — и без да се обръща към никого в частност, добави с нотка на удивление в гласа: — Необичаен момък… да, в него има нещо различно.
Нохачиро реши, че това е някаква нова прищявка на господаря му и се затича незабавно.
— Хей! Продавачо на игли! Моят господар иска да ти каже нещо. Ела с мен.
Кахей погледна надолу към Хийоши. Какво толкова привлекателно намира в този нисък, нечистоплътен момък? Не беше приликата му с маймуна, на която едва бе обърнал внимание. Повторно се втренчи съсредоточено в Хийоши, но не можеше да опише с думи това, което усещаше. Нещо едновременно сложно и безформено го притегляше — очите на момчето! Наричат очите огледало на душата. Не виждаше почти нищо друго ценно в това сбръчкано малко създание, ала погледът на очите му бе пълен с толкова веселост, че някак освежаваше и сякаш съдържаше в себе си… какво ли? Непобедима воля или може би въображение, което не познава граница?
„Същински магнетизъм“, помисли си Кахей и реши, че това странно на вид момче му се нрави. Ако беше по-изчерпателен в наблюденията си, щеше да открие, скрити под черния прах от пътуването, две червени като петльов гребен уши. Не забеляза също, че макар Хийоши да бе все още млад, голяма надареност, която щеше да прояви през следващите години, вече се четеше по бръчките на челото му, които го правеха на пръв поглед да изглежда като старец. Проницателността на Кахей просто не стигаше толкова надалеч. Изпитваше към Хийоши необичайна привързаност, примесена с някакъв род очакване.
Неспособен да се освободи от това усещане, но без да каже на момчето и дума, той се обърна към Нохачиро с думите:
— Вземете го със себе си — стегна юздите и отново потегли в галоп.
Предната порта, която гледаше към реката, бе отворена и няколко слуги го очакваха. Наблизо пасеше вързан кон. Явно в негово отсъствие бе дошъл посетител.
— Кой е тук? — попита той, докато слизаше от седлото.
— Вестоносец от Сумпу.
Кахей даде знак, че е разбрал и влезе вътре. Сумпу беше столицата на рода Имагава. Вестоносците тук не бяха особено редки, но сега той бе зает с мисли за срещата в крепостта Хикума и съвсем забрави за Хийоши.
— Хей, ти, накъде си се запътил така? — се провикна пазачът, щом Хийоши се накани да последва слугите през портата. Ръцете и увитият в слама вързоп, който носеше, бяха изпопръскани с кал. Петънцата кал, които засъхваха по лицето му, го смъдяха. Дали пазачът не си помисли, че Хийоши му се присмива и нарочно бърчи нос насреща му? Той протегна ръка да сграбчи момчето за врата.
Хийоши отстъпи назад и отвърна:
— Аз продавам игли.
— Търговците не минават през тази врата без разрешение. Махай се!
— По-добре питай първо господаря си.
— И защо да го правя?
— Последвах го дотук, защото той нареди така. Пристигнах заедно със самурая, който току-що влезе.
— Не мога да си представя господарят да води със себе си такива като тебе. Доста съмнителен ми се виждаш.
Тъкмо в този момент Нохачиро се сети за Хийоши и се върна да го доведе.
— Всичко е наред — обърна се той към пазача.
— Добре, щом така казваш.
— Ела с мен, маймунке.
Пазачът и останалите слуги избухнаха в смях.
— Та какво е той всъщност? С бялото наметало и окаляния сламен вързоп прилича досущ на маймуната-вестоносец на Буда!
Подигравателните гласове отекнаха в ушите на Хийоши, но през седемнадесетте години на своя живот той бе имал немалко възможности да слуша подигравките на другите. Не го ли засягаха те? Свикнал ли бе с тях? Изглежда, нито едното, нито другото. Щом чуеше такива думи, се изчервяваше като всеки друг. Ушите му, особено, ставаха яркочервени. Това доказваше, че присмехът не остава нечут. Държанието му обаче не отразяваше какво чувства. Беше толкова спокоен, сякаш обидите са били казани в ушите на кон. В действителност, в такива случаи можеше да бъде обезоръжаващо невинен. Сърцето му беше като цвете, поставено върху бамбукова пръчка, което спокойно чака бурята да отмине. Нямаше да се остави неприятностите да го разстроят, нито пък щеше да бъде раболепен.
— Маймунке, хей там има голяма конюшня. Можеш да почакаш там, та да не засегнеш някого с вида си — каза Нохачиро и после тръгна да върши работата си.
Когато дойде вечерта, от прозореца на кухнята се понесе мирис на готвено. Луната изгря над прасковените дървета. След като официалният разговор с вестоносеца от Сумпу бе приключил, запалиха още лампи и приготвиха угощение, с което да го изпроводят на следващия ден. От дома, където представяха пиеса от театъра Но, идеше звукът на тъпан и флейта.