— Само Генба да беше тук.
Ако чуеше някой да недоволства от провала на неговия племенник, възразяваше:
— Стига сте винили Генба. Това нещастие изцяло се дължи на моя собствена грешка. Като чуя да корите племенника ми, се чувствам по-зле, отколкото ако нападахте самия мен.
Грижеше се чашите на всички наоколо да са пълни и нареди да налеят на войниците по кулите от най-хубавото саке в избата. Вместо наздравица думите му бяха:
— Нека сега се сбогуваме един с друг както подобава. Няма да е никак неуместно да чуем и някое стихотворение.
От кулите също се носеха песни и смях изпълваше стаите. Пред самия Кацуие някой заудря барабан и посребрените ветрила на танцьорките заописваха изящни линии във въздуха.
— Преди време господарят Нобунага ставаше да танцува по най-малкия повод и караше и мен да правя същото. Аз обаче винаги се срамувах от тромавостта си — спомни си Кацуие. — Колко жалко! Само заради тази вечер е трябвало да науча поне един танц.
Вътре в сърцето си трябва наистина да е изпитвал голяма мъка по своя предишен господар. А имаше и нещо друго. Макар и доведен до сегашното положение — ни повече, ни по-малко — направо безнадеждно — от някакъв войник с лице на маймуна, издигнал се до пълководец, Кацуие със сигурност се надяваше поне да загине славно.
Беше само на петдесет и три години. Като военачалник явно можеше да очаква още много, но сега единственото му желание беше да умре по достоен начин.
Сакето отново обиколи пируващите. Пресушаваха се чаша след чаша и до края на нощта много бурета се изпразниха. Имаше пеене с барабани, танци с посребрени ветрила, весели възгласи и смях, но нищо не успя да разсее напълно усещането за тъга.
От време на време ледената тишина и черният пушек, който лампите изпускаха при изгасването на фитила, се смесваха по лицата на осемдесетте присъстващи с бледност, причинена съвсем не от сакето. Личеше, че минава полунощ, но угощението все така продължаваше. Дъщерите на Оичи се сгушиха в скута й и заспаха. За тях тържеството започваше, изглежда, да става прекалено скучно.
По някое време най-малката успя да запази скута само за себе си и сега тихо спеше. Оичи докосна косата на дъщеря си и се насили да сдържи сълзите. Средната по възраст също вече задремваше. Само най-голямата, Чача, изглежда, разбираше мислите на своята майка. Знаеше какъв е поводът за тазвечерното угощение, но въпреки това съумяваше да изглежда спокойна.
Момичетата бяха красиви и трите приличаха на майка си, но у Чача имаше някаква особена изтънченост, дължаща се на кръвта на Ода. Съчетанието на младост и хубост в нея можеше само да натъжи всеки, който я погледне.
— Толкова е невинна — забеляза внезапно Кацуие, като спря очи върху лицето на заспалото най-малко дете.
После заговори на господарката Оичи за съдбата на момичетата.
— Ти продължаваш да си сестра на господаря Нобунага и не е минала и година, откакто стана моя съпруга. Най-добре ще е да вземеш децата и още преди съмване да излезете от крепостта. Ще накарам Томинага да ви придружи до стана на Хидейоши.
— Не! — отвърна просълзена Оичи. — Когато една жена се омъжи в семейство на воин, тя трябва да е решена да приеме своята карма. Коравосърдечно е да ме карате сега да напускам крепостта, а да отида да се моля за живота си в стана на Хидейоши е просто немислимо.
Погледна към Кацуие, скри лице с ръкава си и поклати глава. Мъжът й обаче опита още веднъж да я разубеди.
— Не, не. Радва ме мисълта, че си ми толкова вярна, при условие, че връзката ни е така скорошна, но трите ти дъщери са деца на господаря Асаи. Освен това Хидейоши със сигурност няма да се покаже безсърдечен към сестрата на господаря Нобунага и към децата й. Трябва да тръгвате, и то бързо. Вървете да се приготвите.
Кацуие повика един от служителите си, даде му нареждания и подкани Оичи да тръгва. Тя обаче само поклати глава и отказа да помръдне.
— Не може ли поне тези невинни деца да напуснат крепостта, след като ти самата си толкова решена?
Явно този път се съгласи с него. Разтърси най-малкото, заспало в скута й, за да го събуди и каза на момичетата, че ще ги пратят навън.
Чача се притисна до майка си.
— Не искам да ходя никъде. Не искам. Искам да съм с теб, мамо!
Кацуие и съпругата му се опитаха да я разубедят, но така и не успяха да спрат нейния отчаян плач. Накрая я отведоха и изкараха от крепостта насила. Хлипането на трите момичета продължи да се чува, докато се отдалечаваха. Наближаваше вече четвъртият час на нощта и безрадостното тържество привърши. Бойците бързо завързаха наново кожените връзки на доспехите си, взеха оръжията и започнаха да се разпръсват по местата, където щяха да посрещнат смъртта.