— Какво смятате? — попита Хидейоши.
— Напълно безупречно. Това е голям замисъл — отвърна Кадзумаса.
Нямаше какво повече да каже.
— Мислите ли, че сме предвидили всичко?
— Та когато бъде завършен, това ще е най-големият укрепен град в страната.
— Точно така исках и да бъде.
— Кога очаквате края на строежа?
— Бих искал да се пренеса, преди да е свършила годината.
Кадзумаса премигна недоверчиво.
— Какво?! До края на годината ли?
— Е, приблизително.
— Та строеж с такива размери би могъл да отнеме десет години.
— За десет години светът ще се е променил, а аз ще съм остарял — засмя се Хидейоши. — Наредил съм на началниците на работата да завършат вътрешността на постройката, заедно с украсата, за три години.
Не мога да си представя, че лесно ще може да накарате майсторите и работниците да се трудят с такава бързина. А ще са ви необходими и огромни количества камък и дървесина.
— Дървесината се доставя от двайсет и осем области.
— И от колко работници ще имате нужда?
— За това не съм сигурен. Допускам, че доста над сто хиляди. Според моите чиновници, само за да се изкопаят вътрешния и външния ров ще са нужни шейсет хиляди, които да работят ежедневно в течение на три месеца.
Кадзумаса млъкна. Огромната разлика между този план и крепостите Окадзаки и Хамамацу в неговата родна област му подейства потискащо. Но дали Хидейоши настина ще успее да докара в Осака, напълно лишена от залежи на камък, големите каменни блокове, от които се нуждае? И откъде се надява да набави в тези тежки времена грамадните суми, необходими за заплащане на работата? Питаше се дали големите замисли на този човек са в действителност нещо повече от перчене.
В същото време Хидейоши изглежда се сети за нещо много спешно, повика писаря си и започна да му диктува писмо. Напълно забравил за присъствието на Кадзумаса, той провери текста, кимна одобрително и захвана диктовката на следващото послание. Дори да не би искал да чуе какво се говори, Кадзумаса седеше точно пред своя домакин и не можеше да пропусне думите му. Явно ставаше въпрос за извънредно важно писмо до рода Мори.
Кадзумаса повторно се почувства притеснен и неуверен как да постъпи.
— Изглежда имате твърде неотложни задължения — каза той. — Да се оттегля ли?
— Не, не, няма нужда. След минута ще съм свършил.
Хидейоши продължи с писмата. Беше получил от един от членовете на рода Мори поздравления за победата над Шибата. Сега, под предлог, че разказва за хода на сражението при Янагасе, той всъщност искаше от изпратилия посланието да определи своето отношение към бъдещето на рода си. Писмото беше поверително и извънредно важно.
Кадзумаса остана седнал и мълчаливо загледан към разпръснатите в далечината бамбукови горички, докато Хидейоши диктуваше:
— Ако бях дал на Кацуие дори миг да си отдъхне, щеше да бъде много по-трудно после да го разгромя. Съдбата на Япония беше заложена на едно хвърляне и аз трябваше да се примиря със загубата на мои воини. Нападнах главната крепост на врага през втората половина на Часа на тигъра и до Часа на коня вече я бях превзел.
Докато произнасяше думите „съдбата на Япония“, очите му блестяха досущ като при самото падане на Китаношо. След това писмото продължаваше в стряскащ за рода Мори дух:
— Безполезно ще е да свиквам отряди, но ако е необходимо, лично ще посетя вашата област, за да решим въпроса за границите. Ето защо е важно да проявите благоразумие и в никакъв случай да не ме предизвиквате.
Кадзумаса несъзнателно стрелна Хидейоши с поглед и се удиви на дързостта на този човек. С лекота той диктуваше, все едно, седнал с кръстосани крака, води дружески разговор със самия получател на писмото. Дали се проявяваше като надменен или само беше наивен?
— И Ходжо на изток, и Уесуги на север са поверили работите си в мои ръце. Ако сте готови да ми дадете свобода и вие, управлението на Япония ще тръгне толкова добре, както не е било от древни времена. Обмислете това предложение внимателно и задълбочено. Ако имате някакви възражения, моля ви да ми ги съобщите до седмия месец. Необходимо е да предадете в подробности всичко писано тук и на господаря Мори Терумото.