— Простете ми.
— Аз съжалявам, че ви отнех време с това. Но не каза ли Генба нещо друго?
— Попитах го защо не е предпочел да загине на бойното поле, а вместо това избяга в планината и беше хванат там от някакви селяни. Попитах го и защо още продължава да е пленник и чака да го обезглавят, вместо сам да си отнеме живота.
— И какво отвърна той?
— Попита ме как мисля — дали сепуку или смъртта на бойното поле са най-голяма чест за самурая. После каза, че той самият бил на различно мнение — смятал, че войнът трябва да направи всичко по силите си, за да остане жив.
— И какво друго?
— Когато избягал от сражението при Янагасе, още не знаел дали Кацуие е жив или мъртъв, затова се опитал да се върне в Китаношо и оттам да го подпомогне за ответния удар. По пътя обаче болката от раните станала нетърпима и той спрял в една селска къща, за да помоли за мокса.
— Тъжно… тъжно, наистина.
— Освен това много спокойно добави, че приел срама бъде взет като пленник, понеже, ако стражите биха му оставили възможност, щял да избяга, да ви издебне и да посегне на живота ви. Така можело да укроти гнева на Кацуие и да помоли за прошка заради грешката, която направил при проникването си зад нашите редици край Шидзугатаке.
— Това наистина е нещо, достойно за уважение.
Хидейоши не се шегуваше и в очите му се появиха сълзи на съчувствие.
— Вина на Кацуие е, че не успя да използва такъв човек и напразно го прати на смърт — продължи той. — Е, ще му позволим това, което иска — да умре достойно. Погрижете се вие за това, Хикоемон.
— Разбирам, господарю. Тогава може би утре?
— Колкото по-скоро, по-добре.
— А къде?
— В Уджи.
— Да го разведат ли, за да го видят хората?
Хидейоши се замисли за малко.
— Предполагам такова ще е желанието на самия Генба. Преведете го през столицата и наредете след това да го обезглавят в полето край Уджи.
На следващата сутрин, тъкмо преди Хикоемон да е тръгнал за Уджи, Хидейоши му даде две копринени кимона.
— Допускам, дрехите на Генба са мръсни. Дайте му тези, за да посрещне смъртта в тях.
И така, Хикоемон пришпори коня си към Уджи, за да се срещне с Генба, когото сега охраняваха още по-строго.
— Господарят Хидейоши повели да бъдете разведен по улиците на Киото и после, както пожелахте, да ви обезглавят в полето при Уджи — каза той.
Затворникът не изглеждаше ни най-малко опечален от чутото.
— Благодарен съм ви — отвърна той любезно.
— Господарят ви праща и тези дрехи.
Генба погледна кимоната и каза:
— Наистина съм трогнат от вниманието на господаря Хидейоши. Не намирам обаче, че гербът и кройката ще ми подхождат. Моля, върнете ги.
— Няма да ви подхождат ли?
— Това са дрехи, каквито би носил пехотинец. Ако аз, племенник на господаря Кацуие, мина с тях по улиците на града, така само ще посрамя своя покоен чичо. Това, с което съм облечен, може да е изпокъсано, но въпреки мръсотията от битките бих предпочел да бъда разведен в него. Ако пък господарят Хидейоши би поискал да ми позволи да си сложа ново кимоно, ще помоля за нещо малко по-подходящо.
— Ще го попитам. Какво точно ще желаете?
— Червена горна дреха с широки ръкави и на едри шарки. За отдолу — червено копринено кимоно, извезано със сребро.
Генба говореше без заобикалки:
— Не е тайна, че се оставих да ме хванат някакви селяни и после да бъда завързан и отведен тук. За мен е срам, че съм бил пленен жив. Целта ми беше все пак да взема главата на господаря Хидейоши, но и това остана неосъществено. Когато ме водят до мястото, където ще бъда убит, навярно ще предизвикам известно оживление в столицата. Жалко е, че нося лоши дрехи като тези, затова, ако ще бъда облечен добре, искам да е в ярките цветове, които обичам на бойното поле. Нека от гърба ми да се вее и знаме. Освен това, за да покажа, че не ме е срам, дето съм бил вързан, искам да ме вържат пред очите на всички, преди да ме качат в колата.
Откровеността наистина беше едно от най-добрите качества на Генба. Когато Хикоемон предаде неговите желания на Хидейоши, този веднага нареди да бъдат пратени необходимите дрехи.
Дойде и денят, в който Генба щеше да загуби главата си. Осъденият се изкъпа и си върза косата. След това облече червеното кимоно и върху него — горната дреха с широки ръкави. Подаде ръце, за да ги вържат и после се качи в колата. Тази година навлизаше в цветущата възраст от тридесет години и всички жалеха за смъртта му.