— Такава работа е подходяща за хора като Мацуда или Ишида, но не и за воини като нас.
— Не съм съгласен. Господарят Хидейоши не е от онези, които поставят хората на неподходящи за тях места. Трябва да сте сигурен, че той се нуждае също и от вас.
— Всъщност, дразни ме малко, че откривате у мен такъв род заложби — отвърна през смях Шоню. — А между другото, какво стана с новогодишните ви пожелания към младия господар?
— Тъкмо се сбогувах с него.
— И аз самият точно излизам, така че времето е подходящо за един поверителен въпрос, който много бих искал да обсъдим двамата с вас.
— Да ви кажа право, щом ви видях, се сетих, че има нещо, което и аз бих искал да ви питам.
— Явно мислим за едно и също. Къде да идем да разговаряме?
Шоню махна в посока към едно малко помещение встрани на голямата зала.
Двамата мъже седнаха в празната стая. Вътре нямаше мангал, но лъчите на новогодишното слънце проникваха през хартията на вратите и ги топлеха.
— Чухте ли вече слуховете? — започна Шоню.
— Чух. Говори се, че господарят Нобуо е убит. И звучи правдоподобно.
Шоню се намръщи и въздъхна.
— Вече има признаци, че и тази година ще се случи нещо. Доколко опасно ще е, зависи от това, кои ще бъдат замесени, но при всички случаи събитията напоследък са обезпокоителни. Вие, господарю Гамо, сте по-млад от мен, но ми се струва, че вашата преценка е по-добра от моята. Не ви ли идва на ум нещо, за да предотвратим нещастията?
Изглеждаше дълбоко загрижен.
Гамо му отвърна на свой ред с въпрос:
— А откъде биха могли да тръгнат тези слухове?
— Това не мога да ви кажа. Обаче няма дим без огън.
— А смятате ли, че има нещо, което ние не знаем?
— Не, не вярвам. Просто нещата не вървят на добре. Започна се оттам, че през единайсетия месец миналата година господарят Нобуо отиде при господаря Хидейоши в Такарадера. Говори се, че господарят Хидейоши лично уредил тържествата по повод победата на господаря Нобуо над Исе и гостоприемството му било толкова голям че господарят Нобуо останал при него цели четири дни.
— Наистина ли?
— Служителите на господаря Нобуо очаквали той да си тръгне от крепостта още на следващия ден, но нито на втория, нито на третия, нито на четвъртия нямало вест от него. Е, изглежда, че хората са започнали да си мислят най-лошото и непредпазливо са изказали разни въображаеми опасения.
— Така трябва да е било — засмя се Гамо. — Като проследиш откъде идват такива разкази, повечето от тях се оказват просто измислици, нали така?
Шоню обаче продължаваше да изглежда притеснен и бързо додаде:
— После всички продължили да обсъждат станалото и между Исе, Нагашима, Осака и столицата се разнесли какви ли не противоречиви слухове. Първият от тях е, че приказките за смъртта на Нобуо тръгнали не от служителите на този господар, а от прислугата на Хидейоши. Хората в Такарадера отричат да е така. Според тях слухът бил рожба на подозрителните тъмни душици на служителите на Нобуо. Докато всяка от страните продължава да вини другата, мълвата за смъртта на господаря Нобуо се носи по-бързо от вятър.
— А хората вярват ли й?
— Трудно е да се каже какво мисли човекът от простолюдието, но след смъртта на господаря Нобутака непосредствено подир поражението на Шибата е сигурно, че и много от близките и служителите на господаря Нобуо трябва да имат лоши сънища и да се питат коя ще бъде следващата жертва.
Сега Гамо заговори открито за страховете, които имаше пък той. Приседна по-близо до Шоню, премести се на колене и каза:
— Независимо какви слухове се разнасят наоколо, между Хидейоши и Нобуо би трябвало да има здраво разбирателство. Може обаче да са се появили и значителни разногласия.
Гамо се втренчи в Шоню и закима силно с глава.
— Погледнете какво стана, откакто умря господарят Нобунага — продължи той. — Повечето хора си мислеха, че след възстановяването на мира господарят Хидейоши би трябвало да предаде цялата власт на наследника на своя предишен повелител. Както обаче и да обмисляте нещата, ясно е, че господарят Самбоши е още твърде млад и че наследник засега трябва да бъде господарят Нобуо. Ако Хидейоши не се подчини на господаря Нобуо, би могло да бъде обвинен в измяна и неблагодарност за множеството милости, с които родът Ода го е удостоявал в миналото.
— Всичко това не е никак хубаво, нали? Намеренията на Нобуо са съвсем прозрачни, но той изглежда никак не разбира, че ще стане тъкмо обратното на онова, което той би искал.
— Но мислите ли, че е наистина възможно да храни такива надежди?
— Доста вероятно е. Та що за сметки би могъл иначе да крои един глупав и от детство изнежен човек?