По-силният нападател обаче го повали на земята и сега той можеше само безпомощно да се мята в ръцете му.
Нобуо стана от мястото си и затича из стаята, като викаше:
— Пуснете го! Пуснете го!
Схватката обаче продължаваше. Нобуо вдигна голата си сабя над главата и отново кресна:
— Ако не пуснете това копеле, няма да мога да му отсека главата! Пуснете го!
Убиецът бе хванал Нагато за гърлото, но сега го блъсна настрани. Веднага след това, без да изчака удара на Нобуо, той прониза човека с късата си сабя.
Няколко самураи чакаха пред вратата, за да съобщят, че са убили другите двама служители. Нобуо кимна одобрително, след това обаче въздъхна тежко. Въпреки провиненията им, да погуби своите старши служители, които толкова години го бяха съветвали, беше съвсем безмилостно. С такава жестокост се отличаваше, разбира се, и Нобунага. В неговият случай обаче тя биваше породена от истински гняв и имаше истински поводи. Хората гледаха на суровото насилие на Нобунага като на средство, което да поправи пороците на времето, докато действията на Нобуо бяха плод просто на неговата дребнава отмъстителност.
Убийствата в крепостта Нагашима можеха да предизвикат раздвижване, което като приливна вълна да залее още през същата нощ цялата област. Но старшите служители бяха погубени скришом и веднага на следващия ден Нобуо прати войници, които да превземат крепостите на тримата.
Хората не без основания предполагаха, че наближава нова голяма битка. Още от миналата година нещо тлееше, а пламъкът, който изригна сега, можеше наистина да опожари страната. Всички далеч не само очакваха, а и бяха сигурни какво ще се случи.
Воинът с качулката
Икеда Шоню бе известен с три неща — нисък ръст, смелост и умение да танцува с копие. Беше на четиридесет и осем — възрастта на Хидейоши.
Хидейоши нямаше синове, докато Шоню можеше да се гордее с трима, всичките вече възмъжали. Най-големият, Юкисуке, беше на двадесет и пет и държеше крепостта Гифу; вторият, Терумаса — на двадесет и началник на Икеджири; най-малкият тази година навършваше четиринадесет и продължаваше да живее при баща си.
Шоню познаваше Хидейоши още от времето, когато този се наричаше Токичиро. Оттогава насетне обаче между двамата се беше отворила голяма пукнатина. Шоню обаче също живееше с грижите на времето — след смъртта на Нобунага той, заедно с Кацуие, Нива и Хидейоши, бе един от четиримата определени да се грижат за управлението на Киото. Макар и временна, тази длъжност му даваше високо положение. Освен това в Мино бащата и синовете му владееха три крепости, докато зет им Нагайоши бе началник на крепостта Канеяма.
Не можеше да се каже, че Шоню се справи зле със задачите си. Нямаше и причина да изпитва безпокойство. Хидейоши винаги проявяваше необходимото внимание към своя стар приятел и дори сгоди племенника си Хидецугу за Шонювата дъщеря.
Така в мирно време Хидейоши предвидливо укрепваше връзките си с рода им, в случай, че се наложи да поиска подкрепа, но тази година, когато решаващата битка започваше да изглежда все по-неизбежна, Шоню наистина стана много важен за него като основен съюзник. Сега Хидейоши изпроводи в Огаки вестоносец с предложение да осинови зетя Нагайоши и да му даде областите Овари, Мино и Микава.
На два пъти праща собственоръчно написани писма. Това че Шоню не отговори бързо, не значеше, че не одобрява или просто проявява малодушие. Добре разбираше, че съюзът с Хидейоши ще е по-ползотворен от всеки друг. Освен това знаеше, че както Хидейоши се стреми към много, така и той самият ще получи големи облаги.
Но за Шоню бе трудно да даде отговор, тъй като пред него стоеше въпросът доколко въобще ще е нравствена една битка между войските на запада и изтока. Токугава обвиняваха Хидейоши, че е изменник и че, вече убил един от синовете на своя предишен господар, сега се готви да се справи и с наследника му Нобуо.
„Ако се съюзя с Хидейоши, мислеше си Шоню, няма да постъпя достойно по отношение на моя дълг. Ако пък помогна на Нобуо, ще запазя наистина честта си, но пък изгледите ми за бъдещето ще бъдат съвсем неясни.“
Имаше и друго едно притеснение. На времето беше в много близки отношения с Нобунага и сега, дори и след смъртта му, не можеше лесно да изостави Нобуо. Още по-лошо — най-големият му син беше заложник в Исе и Шоню естествено не възнамеряваше просто да го обрече на смърт там. Така при всяко от писмата на Хидейоши той за пореден път изпадаше в объркване. Щом събереше своите служители, за да обсъди въпроса с тях, получаваше съвети от две противоположни страни — едните настояваха на почтеността и дълга, другите възразяваха, че сега е времето, когато родът ще може да спечели големи облаги.