На вечерта на следващия ден — тринадесето число от месеца — вече всички в крепостта Огаки знаеха какво е замислил Шоню и защо прати предишния ден сина си в Гифу.
Внезапно дойде нареждане за свикване на войската. Това бе голяма изненада дори за Шонювите служители.
Посред цялото объркване един от офицерите влезе в стаята на войниците от прислугата, където няколко млади самураи се суетяха оживено. Той предизвикателно завърза кожените връзки на ръкавиците си, погледна хладно към бойците и каза:
— Преди да е изгряло слънцето, вече ще сме превзели крепостта Инуяма.
Както и можеше да се очаква, единственото място, където не цареше объркване, бе стаята на върховния предводител — Шоню. Двамата с втория му син Терумаса пиеха саке, седнали бяха на походните си столчета и чакаха часа на заминаването.
Обикновено при потегляне в поход се надуваше раковина, развяваха се знамена и се биеха барабани, а отрядите преминаваха величествено през града под крепостта. Този път обаче конниците потеглиха на малки групи от по двама-трима, пехотинците останаха в първите и последните редици, знамената бяха свити, а пушките — скрити. Ако се сетеха да погледнат навън в омарата на пролетната нощ, градските жители сигурно биха се почудили какво става и никой не би си и помислил, че войниците тръгват в сражение.
Само на три часа път извън Огаки отрядите се събраха в строй и Шоню се обърна към тях с думите:
— Нека до изгрев-слънце да свършим с тази битка и да се приберем преди края на деня. Вървете колкото се може по-бързо.
Градът и крепостта Инуяма бяха право на отсрещния бряг по горното течение на река Кисо. Въздухът кънтеше от шума на водата, която се разбиваше в облите камъни и се плискаше по плитчините. В омарата луната, планините и водата приличаха на гледани през слюда. От брега се виждаше единствено мътната светлина на лампите отсреща.
— Слезте от седлата.
Шоню сам скочи от коня си и постави на брега своето походно столче.
— Господарят Юкисуке е дошъл навреме. Отрядите му са ето там — посочи един от служителите.
Шоню се изправи и погледна в посока нагоре по течението.
— Съгледвачите! — извика той веднага.
Един от мъжете изтича, за да провери кои са там. След съвсем кратко време към шестстотинте души на Икеда Шоню се присъедини отряд от още четири-петстотин. Очертанията на хилядата души се сляха като две рибни стада под водата.
Най-сетне след хората на Юкисуке се появи и Сандзо. Стражите, които охраняваха тила, го наобиколиха с копията си и го отведоха пред походното столче на Шоню.
Господарят не остави наемника да говори излишно, а направо го разпита за най-важното от задачата му.
По същото време доста на брой плоскодънни рибарски лодки, разпръснати досега покрай брега, започнаха да преминават от другата страна на реката. Дузини лековъоръжени войници скочиха от тях и един след друг се изкатериха по отсрещния бряг. После лодките бързо се върнаха, за да превозят нов товар хора.
Само след миг единственият човек, останал на отсамния бряг, бе Сандзо. Накрая влажното нощно небе се разтресе от бойните възгласи на бойците, достигнали чак до подножието на самата крепост. В същата минута един от краищата на небето почервеня и над града под укреплението заблестя и затанцува порой от искри.
Хитрият план на Шоню проработваше безпогрешно. Крепостта Инуяма падна само за един час, след като защитниците й бяха не само изненадани, но и предадени отвътре. Тази измяна определено бе една от причините така непристъпната твърдина да бъде превзета за толкова кратко време. Имаше обаче и още нещо — на времето Шоню сам беше началник на Инуяма и градските жители, старейшините на околните села и дори самите селяни добре си спомняха своя предишен повелител. Макар служителите с парите да бяха пратени тъкмо за да подкупят тези хора, сегашният успех се дължеше не толкова на подкупа, колкото на миналото на Шоню.
Хората от някога издигнати, но сега западащи родове привличат около себе си странна смесица от характери. Проницателните, лекомислените, онези, които виждат злината, но не могат да дадат собствено мнение или съвет всички те бързо напускат сцената. Тези, които по-неясно долавят какво става, но и те нямат силата и възможностите да спрат упадъка, също по някое време изчезват.
Остават единствено два вида хора — такива, които не са достатъчно надарени, за да си намерят препитание на друго място и онези истински верни служители, които не напускат своя господар до самия край, през време на бедност и слабост, живот и смърт, щастие и скръб.