Но кои от тези са истински самураи? Кои живеят честно или кои остават просто заради облагите? Трудно е да се разбере това, понеже всички до един прилагат цялата своя изобретателност, за да убедят своите господари в незаменимостта си.
Макар и човек на риска, Иеясу напълно се различаваше от вдетинения Нобуо, който не знаеше нищо за света наоколо. Той държеше сина на Нобунага в длан, както играч на шах — фигура.
— Е, направили сте си прекалено много труд заради мен, господарю Нобуо — обърна се към него. — Аз всъщност бих си взел само още малко ориз. Израснал съм в скромни условия и тази вечер небцето и стомахът ми не могат вече да издържат на толкова много изискани ястия.
Беше вечерта на тринадесето число от месеца. Щом Иеясу пристигна същия следобед в Кийосу, Нобуо го заведе в един от храмовете, където в продължение на няколко часа двамата имаха таен разговор. Вечерта в стаята за гости на крепостта бе устроено угощение.
Дори след случката в храма Хоно Иеясу остана някак встрани от събитията. Сега обаче той залагаше цялата сила на рода Токугава — сила, на чието укрепване бе посветил толкова години — и лично дойде в Кийосу. Нобуо гледаше на него като на спасител. Правеше всичко възможно да му угоди и сега го гощаваше с най-изискани ястия.
От гледна точка на Иеясу обаче цялото това показно гостоприемство бе просто проява на наивност и той можеше само да съжалява своя домакин. На времето, когато Нобунага се прибираше победоносно от Кай и под предлог, че иска да види връх Фуджи, спря при Иеясу, този му оказа прием в продължение на седем дни. Като си спомнеше за тогава, Иеясу само можеше да съжалява сегашния си домакин.
Естествено, господарят не беше чужд на състраданието към по-слабия — в случая Нобуо — но също и знаеше, че същината на този свят е в промяната. Ето защо, макар и през време на угощението да изпита съжаление и съчувствие, съвестта изобщо не го гризеше заради намерението просто да използва наивния и изнежен благородник като своя играчка. Няма човек, който с по-голяма сигурност да предизвика нещастие, от неспособния наследник на бляскав род, получил власт и славно име. Колкото повече се оставя да го използват, толкова по-опасен става такъв човек.
Хидейоши най-вероятно си мислеше същото като Иеясу. Но докато той виждаше в Нобуо пречка за постигане на своите цели и търсеше начин да го отстрани. Иеясу пък се опитваше да го използва. При все това разминаване, плановете и на двамата бяха в основата си еднакви. Който и да спечелеше, съдбата на Нобуо щеше да е същата, тъй като той просто отчаяно бе прегърнал идеята, че е единствен наследник на Нобунага.
— Как така? — възрази Нобуо. — Та празненството едва сега започва. В такава хубава пролетна нощ ще е срамота да си легнете рано.
Нобуо правеше всичко възможно да забавлява Иеясу добре, но истината бе, че госта го чакаше работа.
— Не, господарю Нобуо. Негово Височество не бива да пие повече саке — поне така сочи цветът на лицето му. Подайте чашата насам към нас.
Нобуо обаче не беше забелязал отегчението на своя почетен гост и настоятелността му беше предизвикана от погрешния начин, по който схвана сънливия поглед в очите на Иеясу. Прошепна нещо на служителите и плъзгащите се хартиени врати в дъното на залата бяха веднага изтикани настрана, за да се покажат музиканти и танцьори. За Иеясу тази гледка не беше особено забавна, но той с търпелив израз проявяваше от време на време интерес, позасмиваше се и когато представлението свърши, запляска с ръце.
Служителите му се възползваха от възможността да го дръпнат за ръкава и да му направят знак, че е време за лягане. В същия миг обаче под шумния звук на оркестъра се появи един комедиен артист.
— Тази вечер ще покажем на почитаемия гост едно представление Кабуки, играно наскоро в столицата…
Последва невероятен поток от думи. След това мъжът изпя въведението към пиесата, а друг един изпълнител го допълни с припев и с няколко мелодии от християнското богослужение, добили напоследък известност между местните господари в западните области. Свиреше на инструмент, подобен на виолата, използвана при църковни служби, а дрехите му бяха извезани със западна украса и поръбени с дантела — всичко това в чудесно съчетание с обичайно японско кимоно.
Зрителите бяха завладени от видяното. Явно онова, което се харесва на човека от простолюдието, доставяше удоволствие и на големите господари и самураите им.
— Господарю Нобуо, господарят Иеясу каза, че вече му се доспива — прошепна Окудайра на Нобуо, когото пиесата погълна напълно.