Войската, която Хидейоши поведе този ден в поход, наброяваше тридесет хиляди души. Всички се напрягаха да различат в множеството самия господар, но той бе толкова дребен и обикновен на вид, че лесно убягваше от погледа между останалите военачалници, качени на седлата си.
Хидейоши обаче наблюдаваше множеството и тайно се усмихваше със задоволство. „Осака ще процъфти, мислеше си. Това е най-добрият знак за бъдещето.“ Наистина, хората в тълпата бяха облечени в ярки цветове и шарки и нямаха вид на обитатели на западащ град. Дали това беше, понеже се уповаваха на новата крепост, под чиято закрила живееха?
„Ще победим. Този път ще успеем.“ Ето какво Хидейоши очакваше от бъдещето.
Тази нощ войската се разположи на стан в Хираката и рано следващата сутрин продължи на изток, по пълния със завои път покрай река Йодо.
Щом пристигнаха във Фушими, на речния брод насреща им излязоха към четиристотин души.
— Чии са тези знамена? — попита Хидейоши.
Военачалниците присвиха очи с подозрение. Никой не можеше да определи на кого са големите бойни знамена с черни китайски йероглифи на червено поле. Имаше също пет златни хоругви и военачалнически флаг с нарисувани един голям кръг и осем по-малки около него. Под тези отличителни знаци в съвършено правилен строй се бяха подредили тридесет въоръжени конника, тридесет копиеносци, също толкова стрелци с пушка, двадесет стрелци с лък и един отряд от пехотинци. Речният вятър развяваше краищата на яркото им облекло.
— Идете да разберете кои са — нареди Хидейоши на един от своите служители.
Човекът се върна скоро с думите:
— Това е Ишида Сакичи.
Хидейоши тупна леко по седлото си.
— Сакичи ли? Е, това и трябваше да се очаква — каза той радостно, сякаш току-що се е сетил за нещо приятно.
Сакичи се приближи до коня на Хидейоши и поздрави своя господар.
— Преди време ви бях дал обещание и сега поставям на ваше разположение един отряд, който въоръжих с парите, спечелени от разчистването на малко пустеещи земи наблизо.
— Е, елате тогава с нас, Сакичи. Тръгнете след обоза отзад.
Цената на тези хора и коне беше повече от десет хиляди крини ориз и Хидейоши остана твърде впечатлен от предприемчивостта на Сакичи.
Същия ден мнозинството от войниците мина през Киото и пое по пътя за Оми. На Хидейоши всяко дърво и стръкче тук навяваше спомени за превратностите на неговата младост.
— Ето го и връх Бодай — промълви той сам на себе си.
Вдигна поглед към възвишението и си спомни за неговия господар, Такенака Ханбей, отшелника от връх Курихара. Сега, като размислеше, бе благодарен, че през време на тази своя младост не е пропилял и един ден напразно. Тъкмо превратностите и борбите от онова време го бяха направили това, което е сега. Този тъмен свят със своите подмолни течения всъщност бе благословия за него.
Ханбей, който прие Хидейоши като свой господар, бе от онези верни приятели, които не можеш да забравиш. Дори и след смъртта му, Хидейоши винаги, когато срещнеше някаква трудност, си помисляше: „Защо само Ханбей не е тук?“. Въпреки това остави човека да умре, без да е получил каквото и да било в отплата. Клепките на Хидейоши внезапно овлажняха от сълзи на тъга, които замъглиха вида на връх Бодай пред очите му.
Спомни си и за сестрата на Ханбей, Ою…
В същия миг забеляза под сянката на боровете край пътя качулката на будистка монахиня. Погледът й за миг се срещна с този на Хидейоши. Той дръпна поводите на коня и изглежда се приготви да даде заповед за спиране, но жената под дърветата вече беше изчезнала.
Същата вечер получи в стана си чиния с оризови сладки. Един оръженосец ги донесе и каза, че му ги дала някаква монахиня, която не казала името си.
— Много са вкусни — похвали ги Хидейоши, след като си взе две, въпреки че вече бе вечерял.
Докато казваше това, в очите му се появиха сълзи. По-късно наблюдателният младеж спомена пред пълководците за необичайното настроение на господаря си. Всички изглеждаха изненадани и явно не можеха дори да се догадят за причината той да се държи така. Тъгата му ги разтревожи, но веднага щом постави глава върху възглавницата, Хидейоши захърка шумно, както обикновено. Спа само четири часа. На сутринта стана и тръгна на път, преди още да се е развиделило. До, края на деня първото и второто поделение на войската бяха пристигнали в Гифу. Тук Хидейоши бе посрещнат от Шоню и сина му; в скоро време крепостта се препълни с хора от огромната войска.