— Лошата му слава се носи из цялата страна.
— Така ли? Е, предполагам, че враговете му не го обичат много.
— Наистина съжалявам, че ви обезпокоих в почивния ви ден — каза Хийоши и изведнъж стана.
— Нали не е нужно да си тръгваш толкова бързо? Защо поне не останеш да пренощуваш? Да не съм те обидил нещо?
— Не, ни най-малко.
— Щом настояваш, няма да те спирам, но защо не отидеш да те види майка ти?
— Да, ще го сторя. Довечера ще отида в Накамура.
— Добре ще направиш — Отовака излезе чак до вратата и изпрати Хийоши, но усещаше, че нещо не е съвсем наред.
Тази вечер Хийоши не си отиде у дома. Къде ли спа? Може би е разпънал постелята си в някое малко крайпътно светилище или под стрехите на някакъв храм. Беше получил пари от Мацушита Кахей, но предишната вечер в Накамура, след като надзърна през оградата, за да види дали майка му е добре, ги хвърли в двора. Затова сега вече нямаше никакви пари, но тъй като лятната нощ е кратка, не трябваше да чака дълго идването на утрото.
Рано следващата сутрин напусна село Касугай и с бавна крачка се упъти в посока към Биваджима, като ядеше, докато ходеше. За колана си имаше вързани няколко оризови топки, завити в листа от лотос. Но как се хранеше без пари?
Храна се намира навсякъде. Така е, понеже тя е дар за хората от небето. Хийоши твърдо вярваше в това. Птиците и зверовете се радват на небесната щедрост. На човек обаче е наредено да работи за целия свят и тези, които не го правят, не бива да се хранят. Срамно е за хората да живеят, само за да ядат. Ако работят, те от само себе си ще получават небесния дар. С други думи, Хийоши поставяше работата по-високо от глада.
Винаги, когато искаше да поработи. Хийоши се спираше под някой строеж и предлагаше помощта си на дърводелците или работниците; ако забележеше някой да тегли тежка количка, почваше да тика изотзад; зърнеше ли мръсен вход на къща, питаше дали може да му дадат метла, за да го измете. Дори и да не искаха това от него, той работеше или си създаваше работа и понеже правеше това съвестно, хората винаги му се отплащаха с паничка храна или малко пари за из път. Не се срамуваше от своя начин на живот, понеже не бе паднал ниско като добиче. Работеше за света и вярваше, че небето ще му даде това, от което се нуждае.
На сутринта в Касугай мина покрай една ковашка работилница, която бе отворила рано. Жената трябваше да се погрижи за децата си, и така, след като помогна да почистят ковачницата, изведе кравите на паша и отиде до кладенеца да напълни с вода стомните, той бе възнаграден със закуска и оризови топки за следобед.
„Изглежда, днес отново ще бъде горещо“, помисли си Хийоши, като погледна към утринното небе. Храната укрепи за още един ден неговия мимолетен като роса живот, но мислите му не бяха в съзвучие с тези на останалите хора. Ако времето е такова, господарят Нобунага със сигурност ще дойде днес на реката. А Отовака бе казал, че също ще бъде там.
В далечината се виждаше река Шонай. Мокър от утринната роса, той стана от тревата, отиде до речния бряг и лениво се загледа в хубостта на водата.
„От пролет до есен всяка година господарят Нобунага не пропуска възможност да се упражнява в преплуване на реката. Но на кое място, чудя се? Трябваше да попитам Отовака.“ Камъните на речния бряг съхнеха под слънцето, което огряваше ярко тревата, дивите плодове и мръсните дрехи на Хийоши. „Както и да е, ще почакам тук“, си каза Хийоши и седна близо до един шубрак с храсти. „Господарят Нобунага… господарят Нобунага. Вироглавият повелител на рода Ода. Що за човек да може да е?“ Дали спеше или будуваше, името на този мъж, подобно на залепен талисман, не излизаше от ума му.
Хийоши искаше да се срещне с него. Ето какво го доведе рано тази сутрин на брега на реката. Макар Нобунага да наследи Ода Нобухиде, дали, какъвто е разглезен и буен, ще успее да се задържи на власт? По общо мнение бил не само своенравен, но и глупав.
С години Хийоши бе вярвал на слуховете и това, че родната му област е толкова бедна и се управлява от такъв недостоен господар, го натъжаваше. След като обаче видя истинското положение в други области, почна да мисли по-иначе. Не, човек никога не знае. Една война не се печели в деня на битката. Всяка област си има собствен характер и навсякъде същината се таи зад привидностите. Дори и област, която отвън изглежда слаба, може да има скрити силни страни и обратно — наглед силни области като Мино и Суруга може отвътре да са прогнили.
Обкръжени от големи, силни области, владенията на Ода и Токугава изглеждаха малки и бедни. В тези малки области обаче се крият сили, които големите нямат и без които те не биха могли да оцелеят.