Ако Нобунага е глупак, какъвто го наричат, то как е успял да се задържи в крепостта Нагоя? Сега Нобунага бе деветнадесетгодишен. Бяха минали три години, откакто умря баща му. За тези три години младият, буен и празноглав пълководец, лишен от дарби, както и от ум, не само запази наследството си, но и установи здрава власт над областта. Как успя да направи това? Някои твърдяха, че то не е дело на самия Нобунага, а на неговите способни служители, на чиито грижи разтревоженият баща бе поверил сина си — Хирате Накацукаса, Хаяши Садо, Аояма Йосаемон и Найто Кацусуке. Колективната власт на тези мъже е опората на Ода и младият господар не е нищо повече от кукла. Докато са живи служителите на предишния господар, всичко ще е добре, но когато един-двама умрат и опората се пропука, родът Ода ще се сгромоляса пред очите на всички. Сред тези, които най-много жадуваха да видят това, разбира се, бяха Сайто Досан от Мино и Имагава Йошимото от Суруга. Никой не оспорваше този възглед.
— Хияяя!
При звука на боен вик Хийоши хвърли поглед над тревата. Близо до горния бряг на реката се вдигаше жълт прах. Изправи се и напрегна слух. „Нищо не мога да видя, обаче нещо става, помисли си той с вълнение. Дали има битка?“ Втурна се през тревата и след като бе пробягал около сто разкрача, видя какво е. Отрядите на Ода, които чакаше от сутринта, бяха дошли до реката и вече провеждаха ученията си.
Дали го наричаха заобиколно „речен риболов“, „лов със соколи“ или „упражнения по бойно плуване“, за военачалниците единствената цел на подобни занимания бе бойната подготовка. Стига да занемариш военните приготовления и животът ти много скоро ще стигне края си.
Хийоши, скрит във високата трева, изпусна една въздишка. На другия бряг на реката, между крайбрежния насип и тревистата равнина над него, бе разположен лек бивак. Завеси със семейния герб на рода Ода висяха между няколкото малки колиби за почивка и се вееха на вятъра. Имаше войници, но Нобунага не се виждаше никъде. На отсамния бряг също имаше подобен бивак. Конете цвилеха и тупаха с нозе по земята, а възбудените войнишки гласове гърмяха от двата бряга с такава сила, че бяха в състояние да вдигнат вълни по водата. Самотен кон без ездач лудо пляскаше посред реката и накрая скочи на парчето суша по-надолу по течението.
„И това минава за упражнение по плуване“, помисли си удивен Хийоши.
Общото мнение бе почти изцяло невярно. Говорят, че Нобунага е глуповат и буен, но ако попиташ за доказателства, изглежда никой не си бе направил труда да провери дали всъщност това е истина или не. Всички виждаха как Нобунага излиза от крепостта напролет и наесен, за да отиде да лови риба или да плува и това бе всичко. Щом зърна нещата със собствените си очи, Хийоши разбра, че тези излизания нямат нищо общо с желанието на някой разнежен господар да поплува в лятната жега. Това бе същинско военно учение, в което не е забранено нищо, досущ като на бой.
Първо самураите яздеха на малки групи, облечени с леки дрехи, каквито биха могли да сложат на излет. Щом обаче чуха звука на надутата като тръба раковина и ударите на барабаните, те се строиха по отряди и се срещнаха в средата на реката. Водата забушува — сред чистата й бяла пяна самурай излезе против самурая, един отряд пехотинци — против друг. Бамбуковите копия се превърнаха в ураган, но притежателите им по-скоро се удряха един другиго, отколкото да се мушкат с тях. Пропусналите целта си копия бръснеха водата и вдигаха пръски във всички цветове на дъгата. Седем-осем пълководци на коне развяваха знамена и размахваха копията си.
— Дайсуке! Тук съм! — се провикна от седлото един млад самурай, излязъл напред от строя.
Носеше доспехите си върху бяла конопена туника и държеше великолепна яркочервена сабя. Настигна с галоп коня на Ичикава Дайсуке, майстора на лъка и копието и без предупреждение удари мъжа отстрани с бамбуковото си копие.
— Що за безочие! — се провикна Дайсуке, изтръгна копието от ръцете на своя нападател, хвана го по-удобно и понечи да удари противника си в гърдите.
Младият воин беше доблестен мъж. С поруменяло лице той сграбчи с една ръка копието на Дайсуке, хвана червената си сабя в другата и му хвърли яростен поглед. Силата му обаче не можеше да се мери с тази на противника и той падна от коня си назад в реката.
— Това е Нобунага! — извика неволно Хийоши.
„Нима има служители, които да могат да се държат толкова ужасно със своя повелител? Не е ли слугата дори по-буен, отколкото говорят за господаря му?“ Така си мислеше Хийоши, но от такова разстояние не можеше да бъде напълно сигурен, че мъжът е Нобунага. Съвсем забравил къде се намира, той се изправи на пръсти. Инсценираната битка в плитчините все така продължаваше. Ако Нобунага е бил изблъскан от коня си, неговите служители трябва да се спуснат да му помогнат. Никой обаче не обръщаше и най-малко внимание на станалото.