— Хората от Овари пристигнаха, господарю.
Осведомен, Досан изръмжа и посвети вниманието си на пътя зад прозореца. Служителите му заключиха входа и притиснаха лица към цепнатините и дупките в дървените врати. Пазеха съвършена тишина.
Гласовете на птичките в редицата дървета също замлъкнаха. Като се изключи шума от крилете им, когато внезапно отлетяха, тишината бе пълна. Дори лекият вятър не вдигаше шум. Шумът от нозете на строените войнишки отряди постепенно приближаваше. Понесли излъсканите си пушки, стрелците вървяха по десет в редица, на групи от четиридесет души; червените дръжки на копията се сториха на хората от Мино, покрай които преминаха, като гора. Със затаен дъх Досан оглеждаше крачката на войниците и подредбата на строя им. След вълната от маршируващи нозе дойде шум от конски копита и високи гласове. Не можеше да откъсне поглед от зрелището.
По средата между конниците имаше един изключително хубав кон с лъскав оглавник. На богато украсеното седло, инкрустирано със седеф, седеше Нобунага. Държеше поводи в преплетен с бяло пурпурен цвят и весело бъбреше със служителите си.
— Какво е това? — бяха думите, които бавно се отрониха от устата ма Досан.
Изглеждаше изумен. Видът на Нобунага зашеметяваше погледа. Чувал беше, че господарят на Ода се разхождал в необикновени дрехи, но това надминаваше всичко, за което е слушал.
Нобунага се полюшваше върху седлото на породистия си кон. Косата му бе вързана с бледозелен ширит горе на военачалнически перчем. Беше облечен в ярко нашарена памучна горна дреха, на която единият ръкав бе махнат. И двете му саби — дългата и късата — бяха инкрустирани с черупка от костенурка и увити в свещена оризова слама, завързана във формата на носещ щастие талисман. От колана му висяха седем-осем различни предмета — кесия за прахан, малка кратунка, кутийка с лекарства, окачено на връв сгъваемо ветрило, малка фигурка на кон и няколко украшения. Под стигащата до колене пола от тигрова и леопардова кожа имаше дреха от лъскав златен брокат.
Нобунага се обърна от седлото и извика:
— Това ли е мястото, Дайсуке? Това ли е Тонда?
Викаше така силно, че Досан ясно го чу от скривалището си.
Дайсуке, който изпълняваше ролята на страж, се приближи с коня си до своя господар.
— Да, а храмът Шотокуджи, където предстои да се срещнете с вашия почитаем тъст е ето там. Трябва от сега нататък да се държим възможно най-добре.
— Храмът принадлежи на ордена Ико, нали? Хм, тихо е, а? Тук няма война, предполагам.
Нобунага впери поглед нагоре през короните на дърветата, навярно забелязал в синьото небе над тях силуети на соколи. Сабите на кръста му се удряха една о друга и в закачените на колана предмети и леко подрънкваха.
След като Нобунага премина, служителите на Досан трябваше да се преборят с желанието да избухнат в кикот. Лицата им показваха с какво усилие са сподавили смеха си пред нелепостта на зрелището.
— Това ли беше? — попита Досан.
После добави:
— Това последната редица ли е?
— Да, бяха всички.
— Добре ли го разгледахте?
— От разстояние.
— Е, видът му не противоречи на мълвата. Чертите му са добри, а телосложението — прилично, но нещо тук му липсва — отбеляза Досан, като вдигна пръст към главата си и се усмихна с очевидно задоволство.
Няколко служители бързешком влязоха през задната врата.
— Моля, побързайте, господарю. Ако Нобунага стане подозрителен — добре, но какво, ако и служителите му? Не е ли по-добре да стигнем първи в храма?
Измъкнаха се през задната врата на къщата и по скрити пътеки поеха към светилището. Тъкмо когато първите оварски самураи спираха пред предната порта на Шотокуджи, те влязоха през задната врата с вид, сякаш нищо не е станало. Бързо се преоблякоха и излязоха на главния вход. Портите на храма бяха пълни с хора. Тъй като всички мъже от Мино бяха повикани за церемонията, главният храм, голямата зала и приемната за гости опустяха и вратите им останаха да зеят.
Касуга Танго, един от първите служители на Досан, се обърна към седналия си господар и тихо попита как онзи ще предложи да проведат срещата.
Досан поклати глава:
— Няма причина да отивам и аз.
Съвсем в негов стил на мислене — Нобунага му е просто зет.
Щеше да е добре, ако с това се бе свършило всичко. Нобунага обаче, също както и Досан, бе господар на област и служителите бяха предполагали, че етикетът ще изисква двамата мъже да се срещнат на равна нога. Макар Досан да е тъст на Нобунага, няма ли да е по-уместно да следват правилата като при първа среща между двама областни повелители? Танго също мислеше така и предпазливо зададе въпрос в този смисъл. Досан отвърна, че няма да е нужно.