Нобунага се престори, че не забелязва. Или по-скоро имитираше безразличие, като си играеше с ветрилото си. Досан хвърли поглед настрани. Нямаше правило за това как тъстът да разговаря със своя зет. Несклонен да отстъпи, той мълчеше. Обстановката бе напрегната. В челото на Досан сякаш се забиваха иглички. Доку, за когото напрежението стана непоносимо, се приближи до Нобунага и сведе глава чак до рогозката.
— Благородният господин, който седи насреща ви, е господарят Сайто Досан. Ще обичате ли да го поздравите, господарю?
— Така ли? — каза Нобунага, отдели гръб от стълба и се изпъна. Поклони се веднъж и каза:
— Аз съм Ода Нобунага. Радвам се да се запозная с вас.
С промяната в позата и поздрава от страна на Нобунага, държанието на Досан също стана по-дружелюбно.
— От отдавна се надявах да имаме случай да се срещнем. Щастлив съм, че днес мога да осъществя това дълго лелеяно желание.
— Това е нещо, което също така радва сърцето ми. Моят тъст остарява, но следва житейския си път в добро здраве.
— Какво ще рече това „остарява“? Тази година едва навърших, шестдесет, но изобщо не се чувствам стар. Та вие сте още току-що излюпено от яйцето пиленце! Ха-ха! Разцветът на мъжките сили започва на шестдесет.
— Щастлив съм да имам тъст, на когото мога да се опра.
— При всички случаи, този ден е благословен. Надявам се, че следващият път, когато се срещнем, ще ми покажете лицето на някое внуче.
— С удоволствие.
— Моят зет е открит по душа! Танго!
— Да, господарю.
— Хайде да се нахраним — Досан допълни нареждането с поглед.
— Разбира се.
Танго не беше сигурен дали правилно е прочел посланието в очите на своя господар, но в течение на срещата киселият израз на неговото лице се бе прояснил. Реши, че това трябва да значи промяна на отношението — сега старецът ще се опита да угоди на зет си. Вместо първоначално поръчаните от него прости ястия сега той нареди да донесат по-изискани блюда.
Досан изглеждаше доволен от направеното от Танго. Онзи изпусна въздишка на облекчение. Тъст и зет си разменяха наздравици. Разговорът взе приятелска насоченост.
— А, сетих се! — вметна внезапно Нобунага, като че ли нещо му бе хрумнало току-що. — Господарю Досан… тъсте… днес на път за насам случайно срещнах един наистина странен човек.
— И как така?
— Ами, беше някакъв смешен старец, който досущ приличаше на вас и надничаше да види шествието ни през счупения прозорец на една проста хижа. Макар това да е първата ми среща с моя тъст, когато ви видях отначало… е, вие досущ ми заприличахте на него. Кажете, не е ли това странно?
И като се засмя, Нобунага скри уста зад своето наполовина отворено ветрило.
Досан млъкна, сякаш бе изпил горчива супа. Хота Доку и Касуга Танго и двамата се потяха обилно. Когато вечерята свърши, Нобунага рече:
— Е, аз малко попрекалих с гостоприемството ви. Бих искал преди слънцето да е залязло да пресека река Хида и да стигна до мястото, където ще нощуваме. Моля, позволете да ви напусна.
— Сега ли си тръгвате? — Досан се изправи заедно с него. — С неохота ви изпровождам, но ще ви изпратя дотам.
И той трябваше да се върне в крепостта си преди смрачаване.
Гората от дълги осемнадесет педи копия загърби вечерното слънце и се упъти с равен ход на изток. В сравнение с тях копиеносците от Мино изглеждаха ниски и със слаб боен дух.
— Ах, не искам да живея още дълго. Ще дойде ден, когато моите деца ще ходят да измолват живота си от този глупак! И все пак няма какво да се направи — каза с просълзени очи Досан на своите служители, докато се клатушкаше в носилката си.
Бойният барабан заби, а странният звук на морската раковина се понесе над нивите. Някои от хората на Нобунага плуваха в река Шонай, други яздеха из полето или се упражняваха с бамбукови копия. Щом чуха раковината, прекъснаха различните си занимания, строиха се в редици пред колибата и зачакаха Нобунага да възседне коня.
— Време е да се връщаме в крепостта.
Нобунага беше плувал повече от час, пече се на слънце на брега на реката, после отново скочи във водата, цамбуркайки като речно дяволче. Накрая каза:
— Да се връщаме — и с жива крачка се упъти към набързо построената си колиба.
Свали бялата набедрена превръзка, която носеше по време на плуване, избърса се от водата и облече дрехи за лов и леки доспехи.
— Коня ми — нареди той нетърпеливо.
Заповедите му винаги поставяха служителите нащрек. Опитваха се да ги изпълняват точно, но често се объркваха, тъй като техният млад господар бе палав и склопен към необичайни постъпки. Негова противотежест беше Ичикава Дайсуке. Щом напористостта на Нобунага хвърлеше подчинените му в объркване, една дума на Дайсуке бе достатъчна войниците и конете да се наредят като оризови стръкчета в леха.