— Тъй като съм родом от Овари, винаги съм си мислил, че ако мога да служа някога някому, това ще трябва да сте вие. Навярно думите ми са се изплъзнали неволно.
Нобунага кимна одобрително и се обърна към Дайсуке:
— Този човек ми е интересен.
— Нима — усмихна се насила Дайсуке.
— Желанието ти се изпълнява. Ще те приема. От днес нататък си на служба при мен.
Задавен от сълзи, Хийоши не можеше да изрази щастието, което изпитва. Доста от служителите бяха изненадани, но си помислиха също, че техният господар остава верен на своето вечно причудливо държание. Щом Хийоши дръзко навлезе в редиците им, те намръщени се обърнаха към него:
— Хей, ти, я се връщай в края на строя. Можеш да се хванеш за опашката на някой товарен кон.
Докато шествието се движеше към Нагоя, пътищата се очистваха като пометени. Пред къщите си и встрани от пътя мъже и жени се просваха по очи с глави върху земята.
Дори и пред множество от хора Нобунага не се проявяваше като сдържан. Докато говореше със служителите си, той покашляше шумно и в същото време се смееше. Заявяваше, че е жаден и почваше, както е на седлото, да яде диня и да плюе семките.
Хийоши за пръв път минаваше по тези пътища. Все поглеждаше към гърба на своя господар и си мислеше: „Най-сетне, това е пътят. Тази е посоката.“
Крепостта Нагоя изникна отпреде им. Водата в рова почваше да добива зелен цвят. Като прекоси моста Карабаши, шествието се заизвива през външния двор и изчезна в крепостната порта. Това бе първият от многото пъти, когато Хийоши пресичаше моста и минаваше през тези врати.
Беше есен. Като се заглеждаше в събиращите ориз хора покрай пътя, един доста нисичък самурай бързо вървеше пеш към Накамура. Щом стигна къщата на Чикуами, той с необичайно силен глас извика:
— Майко!
— О, Господи! Хийоши!
Майка му бе родила още едно дете. Седнала сред разстлания за сушене червен фасул, тя люлееше на ръце бебето и печеше на слънчевите лъчи бледата му кожа. Когато се обърна и видя как се е преобразил нейният син, по лицето й се изписа силно чувство. Дали бе радостна или тъжна? Очите й се напълниха със сълзи, а устните затрепериха.
— Аз съм, майко. Добре ли сте всички?
С лек подскок Хийоши седна на една рогозка до нея. От гърдите й още идваше мирис на мляко. Прегърна го по същия начин като детето, което кърмеше.
— Какво се е случило? — попита.
— Нищо. Това ми е почивният ден. За първи път, откакто съм в крепостта, излизам навън.
— А, добре. Като се появи така внезапно, си помислих, че може нещо пак да се е объркало.
Изпусна въздишка на облекчение и за първи път от пристигането му се усмихна. Добре огледа порасналия си син и обърна внимание на неговите чисти копринени дрехи, на начина, по който бе вчесана косата му, на дългата и късата му сабя. Сълзи бликнаха от очите й и се затъркаляха по бузите.
— Трябва да се радваш, мамо. Най-сетне съм един от служителите на господаря Нобунага. Е, само в групата на прислужниците съм, но наистина съм самурай на служба.
— Много добре. Добре си се справил — без да може да вдигне поглед, тя доближи към лицето си своите окъсани ръкави.
Хийоши я прегърна с две ръце.
— Само за да те зарадвам, вчесах косата си тази сутрин и облякох чисти дрехи. Но за в бъдеще идват още по-добри неща. Ще ти покажа на какво съм способен, ще те направя наистина щастлива. Надявам се да живееш още дълго, мамо!
— Щом чух какво е станало предното лято… Никога не съм си и представяла, че ще те видя така.
— Предполагам, си чула от Отовака.
— Да, той дойде и каза, че си привлякъл вниманието на Негово Височество и са те приели за слуга горе в крепостта. Толкова бях щастлива, че можех да умра.
— Щом нещо толкова малко те прави щастлива, то какво остава за бъдещето? Първото нещо, което искам да знаеш, е, че ми беше дадено разрешение да нося презиме.
— И какво ще бъде то?
— Киношита, като на баща ми. А и първото ми име бе променено на Токичиро.
— Киношита Токичиро.
— Точно така. Хубаво име е, не намираш ли? Ще трябва още малко да понасяш тази порутена къща и тези дрипи, но не бъди тъжна. Ти си майката на Киношита Токичиро!
— Никога не съм била толкова щастлива — повтори това на няколко пъти и при всяка изречена от Токичиро дума сълзите й наново избликваха.
Беше много доволен да види как тя се радва. Кой друг на този свят може така искрено да се радва за него заради нещо толкова дребно? Представи си дори, че годините му на странстване, глад и трудности допринасят за щастието на този миг.
— Между другото, как е Оцуми?
— Помага с жътвата.
— Добре ли е? Не е болна, нали?
— Както винаги е — отвърна Онака, като си припомни за тъжното юношество на Оцуми.