— Когато се върне, моля те, кажи й, че няма да й се наложи да страда завинаги. Не след дълго, когато стана нещо повече, ще получи пояс от рисуван брокат, скрин със златна украса и всичко, от което има нужда за сватбата. Ха-ха! Мислиш си, че само бълнувам като обикновено ли?
— Тръгваш ли вече?
— Службата в крепостта е строга. Тъй че, майко — той сниши глас, — непочтително е да се повтаря това, което говорят хората, дето Негово Височество бил неспособен да управлява областта, а и истината е, че господарят Нобунага, какъвто се показва пред другите, много се различава от господаря Нобунага в крепостта Нагоя.
— Това навярно е истина.
— Тъжно положение е това. Той има много малко истински съюзници. И служителите, и собствените му роднини са в голямата си част против него. На деветнайсет той е сам. Ако си мислиш, че страданието на гладуващите селяни е най-тъжното нещо на този свят, далеч не си права. Виждаш ли някакъв смисъл, можеш да бъдеш по-търпелив. Не трябва да се предаваме — просто защото сме хора. На пътя към щастието сме — моят господар и аз.
— Това ме радва, но недей да бързаш много. Колкото и да се издигнеш пред другите, моето щастие не може да бъде по-голямо, отколкото е именно сега.
— Добре, тогава, грижи се за себе си.
— Няма ли да останеш да си поговорим още малко?
— Трябва да се връщам на служба.
Изправи се мълчаливо и остави малко пари върху майчината си рогозка. После с обич погледна към сливовото дърво, към хризантемите до оградата и бараката отзад.
Тази година не идва отново, но в края на годината Отовака посети майка му и й донесе малко пари, лекарства и плат, за да си направи кимоно.
— Още е домашен прислужник — съобщи той. — Когато навърши осемнайсет и приходът му се увеличи малко, ако може да намери къща в града, казва, че ще вземе майка си да живее при него. Малко лудичък е, но също и доста общителен и другите го харесват. Онази безразсъдна постъпка на река Шонай си беше като разминаване със смъртта. Трябва да има дяволски късмет това момче.
Тази Нова година Оцуми за първи път носеше нови дрехи.
— Брат ми ги прати. Токичиро от крепостта! — разправяше тя на всеки срещнат и където и да отидеше, все не можеше да се сдържи да повтаря, че нейният по-малък брат направил това или онова.
От време на време настроението на Нобунага се сменяше, той ставаше тих и през целия ден бе потиснат и мрачен. Тази изключителна мълчаливост и меланхоличност бяха сякаш опити на природата да обуздае неговия прекомерно буен нрав.
— Доведете Удзуки! — провикна се той неочаквано един ден и се затича към площадката за езда.
Баща му Нобухиде бе прекарал целия си живот във воюване и в действителност почти нямаше време да си отдъхне в крепостта. През повече от половината година той водеше походи на изток и запад. Наистина повечето сутрини успяваше да устрои възпоменателна служба за предците си, да приеме приветствията на служителите, да изслуша беседа върху някой древен текст и после до вечерта да се упражнява в бойните изкуства и да се занимава с управлението на областта. Щом денят свършеше, се заемаше да изучава трактати по военна стратегия, свикваше съвет или се отпиваше да бъде за семейството си добър баща. Когато Нобунага наследи баща си, настъпи краят на този ред в дома. Не беше в характера му да следва строга ежедневна последователност. Импулсивен бе до крайност; неговият ум наподобяваше облаците при вечерна буря и хрумванията там се раждаха внезапно и също така внезапно биваха отхвърляни. Изглеждаше, сякаш тялото и духът му са извън всякаква власт.
Излишно е да се казва, че това винаги държеше подчинените нащрек. Този ден бе седнал да почете и после кротко отиде в будисткия параклис да се помоли за предците си. Сред тишината на параклиса този вик да му доведат коня беше стряскащ като светкавица. Прислужниците не можаха да го намерят там, откъдето чуха гласа му. Втурваха се към конюшните и го последваха до площадката за езда. Не каза нищо, ала по лицето му се четеше ясен укор заради бавенето им.
Удзуки, неговият любим кон, бе бял. Когато господарят му беше недоволен и заиграваше с камшика, старият кон реагираше лениво и бавно. Нобунага имаше навика да води Удзуки насам-натам за оглавника и да се оплаква от неговата мудност. После обикновено нареждаше:
— Дайте му вода.
Някой от конярите взимаше черпак, отваряше устата на коня и наливаше водата в нея, а Нобунага мушваше ръка в конската уста и го сграбчваше за езика. Днес каза:
— Имаш зъл език, а, Удзуки? Ето защо са ти тежки краката.
— Изглежда малко е настинал.