— И Удзуки ли го е настигнала старостта?
— Беше тук по времето на предишния господар, така че трябва да е доста стар.
— В крепостта Нагоя, мисля си, Удзуки е само един от многото, които остаряват и слабеят. Десет поколения са се сменили от времената на първия шогун и светът е затънал в церемонии и лъжи. Всичко е старо и изгнило!
Говореше полу на себе си — може би се сърдеше на небето. Нобунага се метна на седлото и направи една обиколка на площадката. Беше роден ездач. Учител му бе Ичикава Дайсуке, но напоследък обичаше да язди сам.
Внезапно Удзуки и ездачът му бяха задминати от един тъмен дорест кон, който галопираше с бясна скорост. Изпреварен, разяреният Нобунага се понесе след другия кон и завика:
— Городза!
Городза, жив младеж на около двадесет и четири години и най-големият син на Хирате Накацукаса, бе главният топчия на крепостта. Пътното му име беше Городзаемон и имаше двама братя — Кемоцу и Джиндзаемон.
Гневът на Нобунага нарасна. Бяха го надминали! Да гълта праха на някой друг! Та това е непоносимо! Той яростно зашиба своя кон. Копитата зачаткаха по земята. Удзуки бягаше толкова бързо, че едва се виждаше как краката му удрят пръстта. Сребристата му опашка се носеше право подир него. Скоро излезе напред.
— Внимавайте, господарю — извика Городза, — копитата му ще се пропукат!
— Какво става? Не можеш ли да поддържаш бързината? — викна му в отговор Нобунага.
Засегнат, Городза заби шпорите си в страните на дорестия и се понесе в преследване на господаря си. Надлъж и нашир, дори сред враговете на рода, конят на Нобунага бе известен като „Удзуки на Ода“. Рижавият не можеше нито по стойност, нито по нрав да се сравнява с него. Той обаче бе млад, а Городза беше по-добър ездач от Нобунага. От около двадесет дължини разстоянието се скъси на десет, после на пет, една и накрая стана съвсем малко. Нобунага правеше голямо усилие да не бъде изпреварен, но сам той започна да губи дъх. Городза премина покрай него и остави своя господар назад сред облак прах. Раздразнен, Нобунага скочи със силно засегнат вид на земята.
— Рижият има добри крака — промърмори той.
Нямаше начин да признае каквато и да е грешка от своя страна. За слугите изглеждаше, сякаш господарят им е предпочел да слезе от коня, вместо да премине цялото разстояние.
— Това, че Городза го победи, надали ще му оправи настроението — отбеляза един от прислугата.
Уплашени от неизбежния му гняв, те объркано се затичаха към него. Един от мъжете стигна до зашеметения Нобунага преди другите и като коленичи, му поднесе лакиран черпак за пиене.
— Ще пийнете ли вода, господарю?
Беше Токичиро, наскоро повишен в носач на сандали. Макар това да не звучи като нещо много, да бъдеш предпочетен между останалите за личен слуга бе знак на изключително благоволение. За кратко време, благодарение на упорита работа и пълно посвещаване на задълженията си, Токичиро се бе издигнал на високо. Сега обаче неговият господар не го виждаше. Нито го погледна, нито изръмжа нещо повече от една-единствена сричка. Взе без да продума черпака, изгълта го на един дъх и го върна.
— Повикайте Городза — нареди той.
Городза връзваше коня си за една върба на края на площадката. Веднага отвърна на повикването и добави:
— Тъкмо мислех да отида при него.
Спокойно избърса потта от лицето си, оправи си яката и заглади разрошената си коса. Беше взел решение.
— Господарю — обърна се той, — боя се, че преди малко бях твърде груб.
Бе коленичил и говореше с решително хладен глас. Чертите на лицето на Нобунага се отпуснаха.
— Хубаво надбягване направихме с тебе. Откъде взе такъв добър кон? Как му е името?
Слугите си отдъхнаха.
Городза вдигна очи с лека усмивка.
— Забелязахте, значи? Той ми е голяма гордост. Един търговец на коне от север отиваше в столицата да го продаде на някакъв благородник. Цената бе висока и аз нямах толкова пари, колкото ми искаше, та трябваше да продам една старинна вещ на семейството — чайник, който бях получил от баща си. Чайникът се казваше Новаке и такова име дадох и на коня.
— Е, значи нищо чудно, че днес видях такъв отличен кон. Бих искал да го имам.
— Господарю?
— Стига само да го получа, ще платя за него каквато поискаш цена.
— Боя се, че не мога да направя това.
— Добре ли чух?
— Трябва да откажа.
— Защо? Можеш да си намериш друг добър кон.
— Добър кон се намира също така трудно като добър приятел.
— Тъкмо затова трябва да ми го преотстъпиш. Точно сега си търся бърз кон, който да не е бил съсипан до смърт от яздене.
— Наистина трябва да откажа. Обичам този кон, и не само заради собствената ми гордост и удоволствие, а и защото мога благодарение на него да дам на бойното поле най-доброто от себе си в служба на моя господар, което трябва да е първата грижа на самурая. Господарят изрично желае този кон, но няма съвършено никаква причина един самурай да се откаже от нещо толкова важно за него.