Когато му напомниха за дълга на самурая да служи на своя господар, дори Нобунага не можеше направо да поиска коня, но не беше и в състояние да преодолее своята себичност.
— Наистина ли отказваш да изпълниш молбата ми, Городза?
— В този случай, да.
— Допускам, че този кон е над положението ти. Ако един ден станеш мъж, равен на баща си, би могъл да яздиш кон като Новаке. Но докато си още млад, това не подхожда на човек от твоя ранг.
— С най-голямо уважение трябва да кажа това: Не е ли безполезно човек да има такъв хубав кон и да язди през града, като яде дини и сливи? Няма ли да е по-добре за Новаке да бъде язден от войн като мен?
Най-сетне го бе казал. Думите, изплъзнали се от устата му, не дойдоха толкова от загриженост за коня, колкото от изпитвания всеки един ден яд.
Хирате Накацукаса заключи портата и над двадесет дни остана сам у дома. Повече от четиридесет години неуморно бе служил на рода Ода, а на Нобунага — от деня, в който Нобухиде на своето смъртно легло каза:
— Поверявам ти го — и го направи настойник на Нобунага и главен служител на областта.
Един ден се погледна вечерта в огледалото и се изненада колко е побеляла косата му. Имаше от какво да побелее. Отдавна бе прехвърлил шестдесетте, но нямаше време да мисли за възрастта си. Затвори крилата на огледалото и повика своя прислужник Амемия Кагею.
— Тръгна ли вестоносецът, Кагею?
— Да, преди известно време го изпроводих.
— Сигурно ще дойдат, не мислиш ли?
— Мисля, че ще дойдат заедно.
— Готово ли е сакето?
— Да, господине. Приготвил съм и вечеря.
Беше към края на зимата, но цветовете на сливите още не се бяха отворили. Тази година бе ужасно студено и дебелият лед на езерото дори за ден не се беше разтапял. Повиканите хора бяха тримата му сина, всеки от които си имаше собствено жилище. Обичайно бе най-големият син и по-малките му братя да живеят с баща си като едно голямо семейство, но Накацукаса ги накара да поддържат отделни от него домакинства. Казваше, че ако трябва да се грижи за своите собствени деца и внуци, може да занемари задълженията си и живееше сам. Беше възпитавал Нобунага, сякаш му е собствено дете, но напоследък неговият питомец се отнасяше с настойника си студено и сякаш не го обичаше. Накацукаса разпита няколко от слугите на Нобунага за станалото на площадката за езда. Оттогава насам все имаше притеснен вид.
Городза, предизвикал недоволството на Нобунага, бе престанал да ходи в крепостта и не се срещаше почти с никого. Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака, служители, които винаги заедно се противопоставяха на Накацукаса, видяха в това възможност за действие и чрез ласкателства към Нобунага успяха да задълбочат пропастта помежду им. Тяхната сила се заключваше в това, че са по-млади и сега властта и влиянието им определено нарастваха.
Двадесетте дни уединение дадоха на Накацукаса възможност да осъзнае възрастта си. Бе уморен и вече нямаше сила на духа, за да се бори с тези хора. Съзнаваше също и откъснатостта на своя господар и се тревожеше за бъдещето на рода. Сега преписваше на чисто един дълъг документ, който бе съставил предишния ден.
Беше толкова студено, че водата в мастилницата почти замръзваше.
Кагею влезе в стаята и съобщи:
— Городзаемон и Кемоцу са тук.
Без още да знаят защо са повикани, те стояха до мангала и чакаха.
— Бях съвсем изненадан, толкова бе неочаквано. Страхувах се да не се е поболял — обади се Кемоцу.
— Да, подозирам, че е чул какво е станало. Предполагам, очаква ме добра караница.
— Ако беше това, щеше да ни повика по-рано. Мисля, че е наумил нещо друго.
Вече бяха пораснали, но все още намираха баща си за малко плашещ. Чакаха притеснено. Третият син, Джиндзаемон, бе на път за друга област.
— Студено е, а? — отбеляза баща им, като плъзна настрани вратата.
И двамата братя забелязаха колко е побеляла косата му и колко е отслабнал.
— Добре ли сте?
— Да, добре съм. Само исках да ви видя. От възрастта е, предполагам, но има моменти, когато се чувствам много самотен.
— Нищо особено ли нямате предвид, никаква спешна работа?
— Не, не. Толкова време мина, откакто вечеряхме заедно и разговаряхме до сутринта. Ха-ха! Настанете се добре.
Беше същият както винаги. Навън нещо тракаше по стрехата, навярно падаше градушка. Студът сякаш се засилваше. Това, че са с баща си, накара синовете да забравят студа. Накацукаса бе в толкова добро настроение, че Городзаемон не успяваше да намери удобен момент да се извини за държанието си. След като съдовете бяха вдигнати, бащата поръча паничка от стрития на прах зелен чай, който толкова обичаше.