Съвсем внезапно, сякаш паничката с чай в ръката му бе напомнила за нещо, той каза:
— Городза, чух, че си оставил чайника Новаке, който ти бях поверил, да попадне в ръцете на другиго. Вярно ли е това?
Городза отвърна откровено:
— Да. Знам, че това бе старо семейно притежание, но имаше един кон, който исках да купя и го продадох, за да се сдобия с животното.
— Така ли? Е, добре. Щом постъпваш така, не трябва да се тревожа за служенето ти на Негово Височество, дори и след като вече няма да ме има. — Тонът му рязко се промени: — Когато си продал чайника и си купил коня, постъпката ти е била възхитителна. Но ако правилно съм чул, после си победил Удзуки в едно състезание и когато Негово Височество поискал да купи твоя жребец, си му отказал. Вярно ли е това?
— Затова и е недоволен от мене. Боя се, че това ви е причинило много неприятности.
— Чакай малко.
— Господине?
— Не мисли за мен. Защо отказа? Било е скъперническо от твоя страна. — Городзаемон не знаеше какво да каже. — Низко.
— Наистина ли така мислите? Чувствам се ужасно.
— Тогава защо не си дал на господаря Нобунага това, за което те е молил?
— Аз съм самурай, готов да даде самия си живот, ако така пожелае неговият господар, тъй че защо да ми се свиди каквото и да е друго? Но не купих жребеца за собствено развлечение. По този начин мога да служа на господаря си на бойното поле.
— Разбирам.
— Ако се откажех от коня, господарят сигурно щеше да остане доволен. Не мога обаче да премълча за неговата себичност. Вижда кон, който е по-бърз от Удзуки и не го е грижа какво мислят служителите му. Така ли е? Не съм единственият, който казва, че родът Ода е в опасно положение. Предполагам, че вие, моят баща, разбирате това по-добре от мен самия. Макар да има моменти, когато може да е много надарен, себичният му и разглезен нрав, на колкото и години да стане и дори това да е само нрав, е достоен за съжаление. Ние служителите сме извънредно притеснени от неговия характер. Да му отстъпваме винаги може и да наподобява вярност, но всъщност няма да е добра постъпка. По тази причина бях преднамерено упорит.
— Било е грешка.
— Така ли?
— Може това да ти се струва вярност, но в действителност само влошава лошия му нрав. От времето, когато беше дете, съм го държал в ръцете си много по-често, отколкото моите собствени деца. Познавам характера му. Може да е много надарен, но има и повече недостатъци, отколкото се полагат на мъж като него. Това, че си го обидил, е по-незначително и от шепа прах.
— Може и така да е. Може да е непочтително да се говори това, но Кемоцу, аз и повечето служители съжаляваме, че сме подчинени на този глупав човек. Само хора като Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака се радват на такъв господар.
— Не е така. Каквото и да казват хората, не мога да повярвам това. Жив ли ще съм аз или не, вие всички трябва да следвате Негово Височество, точно такъв, какъвто е, до горчивия край.
— Не се тревожете за това. Не възнамерявам да се откажа от принципите си, дори и да загубя благоразположението на своя господар.
— Тогава мога да бъда спокоен. Но аз бързо съм се превърнал в старо дърво. Като присадени клони, вие ще трябва да служите на моето място.
Когато по-късно размисляха за това, Городзаемон и Кемоцу разбраха, че в техния разговор с Накацукаса онази вечер е имало много на брой загатвания, но тогава те се върнаха у дома си, без да се досетят, че баща им е решен да умре.
Самоубийството на Хирате Накацукаса бе открито на следващата сутрин. Беше разрязал корема си по великолепен начин. Братята не можаха да открият върху мъртвото му лице нито следа от съжаление или горчивина. Не остави на семейството си завещание — само писмо, адресирано до Нобунага. От всяка една дума лъхаше дълбоката и трайна вярност на Накацукаса към неговия господар.
Когато научи за смъртта на главния служител, по лицето на Нобунага се изписа израз на страшна изненада. До самата си смърт Накацукаса бе поучавал своя повелител. Познаваше естествената му надареност и недостатъците му и когато Нобунага изчете документа, дори още преди очите да са се напълнили със сълзи, неговите гърди бяха пронизани от остра като от плясване с камшик болка.
— Старче! Прости ми! — изрида той.
Беше наранил Накацукаса, който бе негов служител, но му бе също и по-близък дори от собствения баща. А при случката с коня както обикновено бе наложил на Накацукаса собствената си воля.