— Повикайте Городза.
Когато главният топчия се проспа по очи пред него. Нобунага седеше на пода и го гледаше.
— Посланието, което ми остави твоя баща, ме прониза в сърцето. Никога не ще го забравя. Нямам друго извинение, освен това — канеше се да се просне по очи пред Городза, но младежът объркано го хвана за ръцете в знак на почит. Господар и служител се прегърнаха един друг разплакани.
Същата година господарят на Ода построи в града под крепостта храм, който посвети на спасението на душата на своя стар настойник.
— Какво име да дадем на храма? — попита го храмовият настоятел. — Като основател ще трябва да посъветвате главния свещеник относно избора на името.
— Старецът би бил по-доволен от избрано от самия мен име.
Взе четка и написа: „Храм Сейшу“. След това, макар рядко да уреждаше възпоменателни служби или да седеше със свещениците да чете сутрите, често тръгваше внезапно към храма.
— Старче! Старче!
Мърмореше си, докато обикаляше около светилището и после също така изведнъж се връщаше в крепостта. Тези ходения изглеждаха като прищевки на луд човек. Веднъж, докато бе на лов със соколи, внезапно откъсна от месото на едно птиче и го хвърли във въздуха с думите:
— Старче! Вземи, каквото съм уловил!
Друг път, докато ловеше риба, плесна с крак във водата и възкликна:
— Старче! Стани Буда!
Буйството в гласа и погледа му разтревожи прислугата.
Нобунага навърши двадесет и една през първата година на Коджи. През май намери повод да започне война с Ода Хикогоро, номиналния предводител на рода Ода. Нападна неговата крепост в Кийосу и след като я превзе, се пренесе от Нагоя там.
Токичиро със задоволство наблюдаваше издигането на своя господар. Откъснатият Нобунага бе заобиколен от враждебни роднини, между тях чичовци и братя, и задачата да ги очисти от пътя си бе много по-належаща от борбата с други врагове.
— Трябва да бъде наблюдаван — бе предупредил Хикогоро.
Като упражняваше върху него натиск при всяка възможност, той замисляше гибелта на Нобунага. Управителят на крепостта Кийосу, Шиба Йошимуне и неговият син Йошикане поддържаха Нобунага. Когато Хикогоро откри това, ядосано възкликна:
— Какъв урок по неблагодарност! — и нареди управителят да бъде екзекутиран.
Йошикане избяга при Нобунага, който го укри в крепостта Нагоя. Същия ден Нобунага поведе своите отряди срещу Кийосу, като събра мъжете си с бойния вик:
— Да отмъстим за областния управител!
За да нападне главата на рода, Нобунага трябваше да има правото на своя страна. Но това беше също възможност да отстрани някои от пречките по пътя си. Повери крепостта Нагоя на чичо си Нобумицу, но този скоро стана жертва на наемен убиец.
— Иди ти, Садо. Ти си единственият, който може да управлява вместо мен в Нагоя.
Когато Хаяши Садо пое поста, някои от служителите на Нобунага въздъхнаха:
— Глупак е, в крайна сметка. Тъкмо когато си помислиш, че е показал проблясък на надареност, взима, че прави нещо глупаво, като това да се довери на Хаяши!
Имаше немалко основание Хаяши Садо да бъде подозиран. Докато бе жив бащата на Нобунага, почти не бяха останали верни служители. По тази причина той бе назначил него и Хирате Накацукаса за настойници на своя син след като умре. Но понеже Нобунага се показа като разглезен и непослушен, Хаяши се бе отказал да се занимава с него. И така, той заговорничеше за неговото сваляне с по-малкия брат на Нобунага, Нобуюки и с майка му, които бяха в крепостта Саемори.
— Господарят Нобунага сигурно не знае за предателството на Хаяши — чу Токичиро неведнъж да си шепнат разтревожените служители. — Ако знаеше, не би го направил управител на Нагоя.
Самият Токичиро обаче нямаше грижи за своя господар. Питаше се само как точно ще се справи повелителят му с този въпрос. Изглежда, единствените двама с щастливи лица в Кийосу бяха Нобунага и един от неговите млади носачи на сандали.
Част от висшите служители на Нобунага, включително Хаяши Садо, по-младият му брат Мимасака и Шибата Кацуие, продължаваха да виждат господаря като непоправим глупак.
— Ще призная, че начинът, по който господарят Нобунага уреди първата си среща със своя тъст, бе по-различен от обичайното му безсмислено поведение. Но това е, на което казват глупашки късмет. И по време на официалния им разговор той се държа толкова нагло и безсрамно, че дори тъстът бе ужасен. Както гласи поговорката: „За глупостта лек няма“. А за неговите по-скорошни постъпки, както и да ги погледнете, няма никакво извинение.