— Неочаквана работа! Каква изненада! — обади се Садо.
— Типично за него — отвърна Мимасака. — Опиташ ли се да следваш правилата му, може да се побъркаш. Никога не знаеш какво може да направи в следващата минута! Няма нищо по-лошо от прищевките на глупавия човек!
Шибата Кацуие хвърли поглед към стаята, в която седеше Нобунага и каза:
— Може би затова надви на онази стара лисица Сайто Досан.
— Може би затова — повтори Садо.
— Садо — лицето на Мимасака имаше мрачно изражение. Огледа се, сниши глас и каза: — Няма ли да е най-добре да го направим сега?
— Какво искаш да кажеш?
— Дошъл е само с пет или шест придружители, така че не е ли това, на което казват сгоден случай, изпратен свише?
— Да го убием ли?
— Точно така. Докато се храни, пропускаме скришом няколко добри бойци и когато аз изляза да му поднеса някое ястие, давам знак и го убиваме.
— А ако не успеем? — попита Садо.
— Че как бихме могли? Ще разположим хора в градината и по коридорите. Може да дадем няколко жертви, но ако го нападнем с цялата си сила…
— Ти какво мислиш, Садо? — попита предпазливо Мимасака.
Под втренчените погледи на Кацуие и Мимасака, Хаяши Садо сведе очи право надолу.
— Е, може би това е сгодният случай, който чакахме.
— Съгласни ли сме всички?
Тримата мъже се спогледаха и се наканиха да се изправят. Точно в този миг чуха по коридора шум от енергични стъпки и лакираната врата се плъзна настрани.
— О, вие сте тук! Хаяши! Мимасака! Изпих чая и изядох сладките. Сега се връщам обратно в Кийосу!
Тримата мъже се свлякоха на земята и сякаш се смалиха. Изведнъж Нобунага забеляза Шибата Кацуие.
— Хей! Това Кацуие ли е? — попита Нобунага усмихнат над простряното на земята тяло на Кацуие. — Когато пристигах, видях един кон точно като този, който ти яздиш. Значи все пак е бил твоят?
— Да… по случайност се отбих насам, ала както виждате, съм във всекидневно облекло. Затова си помислих, че ще е невъзпитано да се появявам пред вас, господарю, и останах тук.
— Много добре, това е много смешно. Я ме виж. Виж колко съм одърпан.
— Моля ви, простете ми, господарю.
Нобунага леко погъделичка врата на Кацуие с лакираното си ветрило.
— Превземка е да се занимаваме в отношенията между господар и служител с външността или да робувате на етикета! Официалността е за придворните в столицата. За рода Ода е достатъчно добро, че са местни самураи.
— Да, господарю.
— Какво има, Кацуие? Трепериш.
— Става ми още по-зле от мисълта, че може да съм ви обидил, господарю.
— Ха-ха-ха-ха! Прощавам ти. Стани. Не, чакай, чакай. Връзките на кожените ми чорапи са се развързали. Докато си долу, Кацуие, ще ми ги завържеш ли?
— Разбира се, господарю.
— Садо.
— Господарю?
— Обезпокоих ви, нали?
— Разбира се, че не, господарю.
— Не само аз мога да се отбия ненадейно, а също и гости от друга област. Бъдете нащрек, вие сте отговорни за тази крепост.
— Винаги съм на поста си, от сутрин до вечер.
— Много добре. Радвам се, че имам такива верни служители. Но не става въпрос само за мен самия. Ако допуснете грешка, тези мъже тук също ще си изгубят главите. Свърши ли, Кацуие?
— Завързах ги, господарю.
— Благодаря ти.
Нобунага се отдалечи от все още проснатите на земята трима мъже, мина по обиколен път от средния коридор до входа и си тръгна. Зашеметени за миг, Кацуие, Садо и Мимасака се спогледаха в бледите лица. Щом се съвзеха обаче, стремително се спуснаха подир Нобунага и на входа отново се проснаха по очи. Ала той вече се бе изгубил от поглед. Само шумът на чаткащи копита се чуваше от склона, водещ към главната порта. Служителите, които винаги изоставаха, сега се държаха близо до Нобунага и се стремяха да не го изпуснат отново от поглед. От слугите обаче само Ганмаку и Токичиро вървяха отзад, макар да не можеха да поддържат същия ход като конниците.
— Ганмаку?
— Да?
— Минало е добре, нали?
— Да.
Забързаха се след него, щастливи при вида на фигурата на своя господар, когото следваха. Ако нещо се случеше, се бяха разбрали с помощта на димни сигнали от кулата да пратят вест в крепостта Кийосу и ако се наложи, да убият местните стражи.
Крепостта Надзука бе жизненоважна за отбраната на Нобунага и беше в ръцете на неговия роднина Сакума Дайгаку. Един късен есенен ден, още преди зори, мъжете в крепостта бяха събудени от неочакваното пристигане на войници. Скочиха на крака. Да не би да е враг? Не, бяха от техните.