Заслепен и закрилян от обичта на майка си, Нобуюки продължи да заговорничи. Нобунага със съжаление ставаше свидетел на всичко и си мислеше: „Най-добре ще е да не обръщам внимание на това, какво прави Нобуюки“. Заради него обаче много от служителите могат да се разбунтуват и да престъпят своя дълг на самураи. Макар да му е брат, заради благото на рода той трябва да умре. Намери повод, задържа Нобуюки и се отърва от него.
Никой вече не смяташе Нобунага за глупав. Напротив, всички се свиваха от страх пред ума и остротата на неговия поглед.
— Лекарството подейства малко повече от нужното — отбелязваше понякога Нобунага с дяволита усмивка.
Той обаче се бе подготвил вече. Още от по-рано не възнамеряваше да се прави на глупав, за да заблуждава служителите и роднините си. Със смъртта на баща му защитата на областта от заобиколилите я отвсякъде врагове бе станала негова отговорност. Дори понякога да се стигаше дотам да го взимат за глупак, беше надянал своята маска, за да се чувства по-сигурен. Преструваше се пред роднините и служителите си, за да заблуждава враговете и техните многобройни шпиони. През цялото време обаче Нобунага изучаваше човешката природа и всички тайни пътища на обществения живот. Понеже беше все още млад, ако се бе проявил като способен владетел, враговете му щяха да вземат предпазни мерки.
Началникът на прислугата Фуджии Матаемон влезе тичешком и извика Токичиро, който си почиваше в малката къща:
— Маймунке, ела бързо!
— Какво има?
— Викат те!
— Хъ?
— Господарят внезапно попита за теб и ми нареди да те извикам. Да не си направил нещо лошо?
— Нищо.
— Е, както и да е, идвай бързо — го подкани Фуджии и се затича в неочаквана посока.
Докато оглеждаше днес складовете, кухните и килерите за дърва и дървени въглища, нещо накара Нобунага да се замисли.
— Доведох ви го.
Щом господарят премина покрай тях, Фуджии се просна по очи. Нобунага застана на място.
— А, доведе ли го?
Погледът му се спря на фигурата на чакащия отзад Токичиро.
— Ела насам, Маймунке.
— Господарю?
— От днес те назначавам в кухните.
— Много ви благодаря, господарю.
— Кухните не са място, където човек може да се прояви с копие в ръка, но са особено важна част от отбраната ни, също колкото самото бойно поле. Знам, че няма нужда да ти го казвам, но работи старателно.
Рангът и възнаграждението на Токичиро се увеличаваха изключително много. Като служител в кухнята той вече не беше слуга. Да бъдеш прехвърлен в кухнята обаче се смяташе тогава срамно за един самурай и хората го считаха за лош късмет: „Накрая го забутаха в кухните.“ Кухненската служба бе презирана от бойците като един вид заточение за хора с ниски способности. Дори и останалата домашна прислуга и слугите на самураите гледаха с пренебрежение на едно назначение в кухнята и за по-младите самураи това бе място, откъдето надали имаш изгледи или възможност да се издигнеш. Матаемон съчувстваше на Токичиро и го утешаваше.
— Прехвърлиха те на доста маловажна служба, Маймунке и мога да предположа, че не си доволен. След като обаче възнаграждението ти е нараснало, не би ли трябвало вместо това да смяташ, че си понапреднал малко в обществото? Като носач на сандалите понякога работиш пред коня на господаря и има известна надежда да се издигнеш. От друга страна може да потрябва да се разделиш с живота си. Ако си в кухните, няма нужда да се тревожиш за това. Може да продадеш кравата и да си запазиш млякото.
Токичиро кимаше и отвръщаше:
— Да, да.
Вътрешно обаче не беше ни най-малко разочарован. Напротив, много бе доволен, че е получил от Нобунага повишение, на което не се беше и надявал. Щом започна работа в кухнята, първото, което го порази, бяха тъмнината, влагата и мръсотията, скромните хорица, които приготвяха храната и дори по обяд не виждаха слънцето и старият главен готвач, който от години работеше без почивка сред миризмата на бульон от водорасли.
„Това няма да го бъде“, си каза мрачно Токичиро. Не можеше да понася да стои на потискащи места. „Ами ако в онази там стена пробием голям прозорец, за да влизат въздух и светлина?“, помисли си той. Но в кухнята за всичко си имаше определен ред и тъй като мъжът, който отговаряше за това, беше от старото поколение, всяко едно нещо се превръщаше във въпрос. Токичиро без много шум проверяваше колко от сушената риба се е развалила и преглеждаше ежедневно докарваните от търговците продукти. След като той пое грижите за това, доставчиците, които запазиха положението си в крепостта, скоро бяха много по-доволни.