Младите самураи си заразменяха неспокойни погледи. Токичиро вдигна голямата желязна маша, която стоеше в огнището.
— Не е ли студено тази година, а? Да покривате така живите въглени… не може да се стоплите само като си греете пръстите. — Изрови няколко червени въглена. — Не трябва ли да сте по-щедри с въглищата? Разбирам, че досега имаше точно определено количество въглища, които да се потребяват ежедневно във всяка стая, но е голяма досада да пестиш от топлина. Моля ви, използвайте въглищата изцяло. Елате в склада и си вземете толкова, колкото ви трябват.
Отиде в помещенията на пехотинците и на самурайската прислуга и почна да окуражава хората, които доскоро се бяха стряскали от призивите да бъдат пестеливи, да употребяват повече въглища и дърва!
— Много е щедър на този си пост сега, нали? Може на господин Маймунка да му се е замаяла главата от внезапното повишение. Ако обаче го слушаме прекалено, може да си докараме такава кавга, каквато никога досега не сме чували.
Колкото и снизходителен да беше, служителите сами си слагаха граница.
Разходите за дърва и въглища в крепостта Кийосу за една година надхвърляха стойността на хиляда крини ориз. Ежегодно голямо количество дървета биваше изсичано и превръщано в пепел. За двете години служба на Мураи Нагато не бе спестено съвършено нищо. Обратно, разходът беше нараснал. И по-лошо от всичко, неговите призиви за пестеливост само потискаха и дразнеха служителите. Първото, което стори Токичиро, бе да освободи хората от това бреме. Отиде при Нобунага и направи следното предложение:
— През зимата по-младите самураи, пехотинците и прислугата прекарват дните си на закрито и само ядат, пият и говорят празни работи. Преди да почнем да пестим от въглища и дърва, смирено бих предложил Ваше Височество да вземе мерки за поправяне на тези лоши навици.
Нобунага бързо даде нареждания на своите старши служители. Те повикаха началника на прислугата и командира на пехотинците и обсъдиха задълженията на служителите в мирно време — поправяне на доспехи, четене, упражняване на дзен-медитация и инспекционни обиколки из областта. И после най-важното — усвояване на похвати за бой с огнестрелно оръжие и копие, строителни работи в крепостта, а за слугите, когато имат време — подковаване на коне. Причината? Да не им остава свободно време. За военачалника неговите служители-самураи бяха също толкова скъпи, колкото собствената челяд. Връзката между господаря и изцяло посветилите се нему служители бе така силна, както между кръвни родственици.
В деня на някоя битка тези бяха хората, които пред самия негов поглед ще отдадат живота си. Ако не му са скъпи или ако не усещат привързаност и благосклонност, няма да разполага с храбри войници, които да умират за него. Ето защо през мирно време за един господар бе твърде лесно да е прекалено щедър — с мисъл за деня на битката.
Нобунага строго наложи ежедневните задължения и не остави на служителите си никакво свободно време. Същевременно нареди прислужничките, които се грижеха за домакинството, да бъдат обучени и дори да се упражнят какво да правят, когато са затворени в крепост под обсада, така че установеният дневен ред не оставяше празно време от сутрин до вечер. Това, разбира се, се отнасяше и за самия него.
Когато видеше Токичиро, настроените му винаги се разведряваше.
— Как са нещата в последно време, Маймунке?
— Добре! Виждам последици от вашите нареждания, но все още има какво да направите.
— Още ли не е достатъчно?
— Има още много.
— Още нещо ли липсва?
— Редът в крепостта трябва тепърва да бъде въведен и сред гражданите.
— Хм. Разбирам.
Нобунага слушаше какво му говори Токичиро.
Служителите все правеха кисели лица и гледаха на това с недоволство. Малко бяха примерите за някой като Токичиро, който за кратък отрязък от време се бе издигнал от стаята на прислугата до положение да седи в присъствието на своя господар и още по-малко — случаите някой да отива при господаря и гласно да му представя собствени препоръки. Естествено, те се мръщеха, сякаш това е някакво безчинство. При все това до средата на зимата годишния разход на въглища и дърва, който някога бе надхвърлял хиляда крини, беше значително намален.
Тъй като сега служителите нямаха свободно време, те вече не безделничеха край огнището и не хабяха въглища. Дори когато имаха малко почивка, по причина, че мъжете постоянно движеха тела и упражняваха мускулите си, огънят естествено стана ненужен и дърва се използваха само за готвене. Горивото, което преди употребяваха за един месец, сега бе достатъчно да стигне за три.
Въпреки всичко Токичиро не беше убеден, че докрай е изпълнил задълженията си. Сделките за продажба на въглища и дърва за идущата година се сключваха през лятото. Начело на една група от доставчици на крепостта той потегли на ежегодния оглед, който дотогава беше проста формалност. Служителите, които отговаряха за него, никога не отиваха по-далеч от това да питат колко дъбови дървета от еди-кой си вид има на дадена планина и колко от друг някой вид — на съседната. Като използваше доставчиците за водачи, Токичиро съвестно си отбелязваше всичко, което вижда. Вярваше, че може да прецени състоянието на земеделските стопанства и на градовете, но сега по липса на опит не бе в състояние дори да даде предположение колко дърва ще могат да излязат от една планина. И трябваше да признае, че тънкостите при покупка на дървени въглища и дърва му убягват.