— Така че за мен не е достойно да бъда черпен от теб. Както и да е, ако и двамата се издигнем в обществото, единият и другият едновременно, и двамата ще се черпим и ще бъдем черпени.
— Не знаех.
— Съдбата ни очаква някъде в бъдещето — така си мисля аз.
— Прав си, съдбата ни е още пред нас.
— Да се уповаваме на бъдещето.
Токичиро се почувства дори по-щастлив. Светът е хубав. Нищо пред погледа му не бе покрито със сянка или тъмнина.
Радваше се при мисълта, че новото му положение е свързано с някакви си тридесет кан, но тази скромна сума е знак на признание за двете му години като чиновник. Годишният разход на гориво бе намален повече от наполовина, но не само наградата го караше да се чувства добре. Бяха го похвалили:
— Добра работа свърши. Човек като тебе не трябва да се пилее на такова място.
Да му говори така някой като Нобунага бе радост, която нямаше да забрави никога. Неговият господар беше военачалник и знаеше как да говори на хората си. Въодушевлението на Токичиро, изпълнен с възхищение пред него, бе почти непоносимо силно. Някой друг можеше по погрешка да го вземе за чалнат, когато, усмихнат сам на себе си, с показващи се от време на време по лицето му трапчинки, напусна крепостта и заобикаля Кийосу. Докато вървеше през града, бе в добро настроение.
В деня, в който бе преместен, получи пет дена отпуск. Трябваше да се погрижи за покъщнина, да си намери икономка и може би слуга, макар да предполагаше, че къщата, която е получил, е на някоя задна улица, има разнебитена порта, по-скоро жив плет, отколкото същинска ограда и не повече от пет стаи. За първи път ставаше стопанин на дом. Свърна, за да отиде да я погледне. Махалата се обитаваше единствено от хора, които работят в конюшните. Намери дома на началника на групата и отиде да му поднесе почитанията си. Човекът беше излязъл, така че разговаря със съпругата му.
— Не сте ли женен още? — попита го тя.
Призна, че не е.
— Ами, това е малко неудобство за вас. Тук имам слуги и излишна мебел. Защо не вземете, каквото ви трябва?
„Любезна е“, си помисли Токичиро, когато излизаше от портата с думите, че сигурно по един или друг повод изцяло ще разчита на нея. Самата тя излезе навън и извика двама от прислужниците си.
— Това е господин Киношита Токичиро, който съвсем наскоро е получил служба в конюшните. Не след дълго ще се мести да живее в празната къща с адамовите дървета. Разведете го наоколо и когато имате малко време, почистете мястото.
Воден от слугите, Токичиро отиде да види своето официално жилище. Беше по-голямо, отколкото си го бе представял.
— Ами че това е чудесна къща — промълви той, застанал пред портата.
Щом разпита, откри, че предишният обитател бил някакъв мъж на име Комори Шикибу. Изглежда бе минало време оттогава и къщата беше доста занемарена, но в неговите очи тя бе направо голям имот.
— Тези адамови дървета са на такова видно място, понеже от времето на прадедите ни това е бил родовият знак на Киношита — каза Хийоши на слугата.
Не бе сигурен дали това е истина, но му звучеше добре. Струваше му се, че е виждал такъв знак върху стария сандък за доспехи на баща си или върху ножницата му.
Сега беше в такова настроение, че се отнасяше открито с хората около себе си и ако нямаше нещо от изключителна важност, което да изисква хладнокръвие, се оставяше на въодушевлението и на своята склонност към приказливост. И все пак, след като думите излезеха от устата му, се смъмряше сам, че не е бил по-благоразумен — не защото тези думи бяха следствие на зла воля или страх, а понеже сам той не придаваше на дадения въпрос никакво значение. Освен това мислеше, че това ще даде храна за упреци, че Маймунката бил самохвалко. Можеше да признае сам пред себе си: „Истина е — малко самохвалко съм.“ Въпреки това тесногръдите и придирчиви хора, които бяха добили заради приказливостта му погрешна представа или предразсъдъци по негов адрес, никога нямаше да бъдат на негова страна в течение на бляскавото му издигане.
Видяха го по-късно в оживената централна част на Кийосу, където си купуваше мебели. След това забеляза в един магазин за стари дрехи наметка, предназначена за носене над бронята, която бе украсена с изображение на бяло адамово дърво. Токичиро веднага влезе вътре да попита за цената. Беше евтина. Бързо плати и също така бързо я изпробва. Беше му малко голяма, но въпреки това не му стоеше зле и когато продължи по пътя си, остана с нея. Синият памучен плат бе тънък и при вървенето се вееше на вятъра. Само на яката бе защита някаква скъпа на вид материя, навярно брокат. Запита се кой ли я е носил преди и е наредил да нарисуват с бяло на гърба на дрехата знака на адамовото дърво.