„Как бих искал да покажа това на майка си“, помисли си той с радост.
Точно тук, в богатата част на града, бе обхванат от почти нетърпимо вълнение. Изведнъж се сети за дюкяна за съдове в Шинкава. Нещо го накара да си спомни колко нещастен вид имаше, когато буташе босоног препълнената със съдове количка покрай втренчените погледи на хората — красивите градски обитатели. Спря се пред един магазин за платове, където по полиците се редяха висококачествени тъкачески произведения от Киото.
— Моля ви да доставите това незабавно — настоя той, докато оставяше парите за покупката си.
Отново излязъл навън, отбеляза, че винаги става така — след половин ден почивка кесията му е празна.
„Кифли на пара“, обявяваше великолепната табела със седефени букви, закачена на покрива на един уличен ъгъл. Тези кифли бяха специалитет на Кийосу, по чиито многолюдни улици пътниците се смесваха с местните хора.
— Добре дошли! — каза едно слугинче с червена престилка. — Влезте. За тук ли ще си вземете или ще си купите за в къщи?
Токичиро седна на едно ниско столче и отвърна:
— И двете. И бих искал да доставите една кутия — и да бъде голяма — в моя дом в Накамура. Попитайте кираджията кога ще пътува в тази посока. Ще ви оставя бакшиш за разноските.
Един обърнат с гръб към Токичиро мъж усърдно работеше, но изглежда бе собственикът на магазина.
— Много ви благодарим за посещението, господине — обади се той.
— Вие изглежда въртите добра търговия. Тъкмо молех да ми доставят у дома малко кифли.
— Разбира се, господине.
— Няма значение кога ще стане, но доверявам това на вас. И ще сложите ли моля това писмо в кутията с кифлите? — той извади от ръкава си едно писмо и го подаде на собственика. На плика пишеше: „За майка ми. Токичиро.“
Собственикът го взе и попита наистина ли не е спешно.
— Не, както казах, не е. Когато и да го направите, ще е добре. Майка ми винаги особено е обичала вашите кифли.
Докато говореше, си отхапа парче, вкусът на кифлата отприщи поток от спомени и после много скоро накара очите му да се просълзят. Това бяха кифлите, които неговата майка така обичаше. Спомни си за дните на детството, когато минаваше покрай това място и копнееше да купи малко за нея. Толкова искаше да си хапне една, че сякаш ръка се подаваше от гърлото му. В онези дни можеше само с мрачно упорство да продължава да бута количката си.
Един самурай, който гледаше към него, дояде своята чиния с кифли, изправи се и се обади:
— Господин Киношита ли е това?
С него имаше младо момиче.
Токичиро се поклони дълбоко и с голяма любезност. Беше стрелецът Асано Матаемон. Бе мил към Токичиро от времето, когато беше слуга и този бе склонен да бъде особено учтив към него. Тъй като магазинът беше далеч от мястото на крепостта, Матаемон се бе отпуснал и в добро настроение.
— Сам ли сте? — попита той.
— Да.
— Няма ли да дойдете с нас? С дъщеря си съм.
— О, дъщеря ви ли?
Токичиро погледна към мястото, където през една пейка шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче се обърна, за да застане с гръб към него и остави пред погледа му само своя бял тил, който се открояваше сред оживената тълпа. Беше прекрасна. Така изглеждаше не само на Токичиро, който имаше много чувствително за хубостта око. Всеки би казал същото — бе красива и за това нямаше спор, беше жена далеч над обикновените.
В отговор на повикването на Матаемон Токичиро седна срещу притежателката на тези ясни очи.
— Нене — каза Матаемон. Името бе хубаво и добре подхождаше на нрава й. Умните очи спокойно блестяха сред нейните изящно оформени черти. — Това е Киношита Токичиро. Наскоро бе издигнат от кухненски чиновник да се грижи за конюшните. Запознай се с него.
— Да, добре… — Нене се изчерви. — Вече се познавам с господин Киношита.
— А? Какво значи това познаваш се? Къде и кога сте се виждали?
— Господин Токичиро ми пращаше писма и подаръци.
Матаемон доби силно озадачен вид.
— Страшно съм изненадан. И ти отговори ли на писмата му?
— Изобщо нищо не съм пратила.
— Това е хубаво, но да не ми ги показваш на мен, твоя баща, е непростимо.
— Всеки път казвах на майка и тя връщаше подаръците, освен тези по особени поводи.
Матаемон погледна дъщеря си, после Токичиро.
— Като баща винаги ще се притеснявам, но сега съм бил наистина нехаен. Не съм знаел. Чувал бях, че Маймунката е лукав човек, но никога не съм предполагал, че ще прояви интерес към моята дъщеря!
Токичиро се почеса по главата. Чувстваше се много неудобно и ярко се изчерви. Матаемон почна да се смее и на него му олекна, но руменината все още си оставаше. Макар да не можеше да каже какво изпитва към него Нене, той самият беше влюбен в нея.